вторник, 25 юни 2019 г.

"СЯНКА"-ТА НА АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия


"СЯНКА"на АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия


Подариха ми стихосбирката на Атанас Петров "Сянка" в края на май т. г., в печатницата на издателство "Лени АН"-Русе. Дизайнът на корицата и вплетената в основата му картина на покойния вече Пламен Монев /1957-2016/ "ме грабнаха".
Не обичам да използвам клишета, но понякога, както в класическата японска поезия, те най-добре изразяват емоцията на мига и същността на изказа.
Може би точно затова някои изрази са се клиширали. И така - корицата на стихосбирката "ме остави без дъх".
Без дъх ме остави и беглата среща с автора и издател Атанас Петров, когото вече познавах като поет чрез никнейма му във фейсбук "Лени Ан Лени Ан".
Не знам защо, заприлича ми на дъб - с неспокойни очи и буйни прошарени къдри, отривист и тъмен - не дъб; дъбова гора пред лятна буря беше.
Мина време, преди да прочета книгата му със стихове, макар веднага да забелязах, че редактор е не кой да е, а Божидарка Божинова - един талантлив автор, когото много харесвам, заради експресивните й стихове, заради образите, които небрежно създава с лекотата на магьосник, заради откровеността на диалога, който води с читателя, или с Оня непознат, мечтан, изплъзващ се и вездесъщ Любим на лирическия Аз на поетесата.
Но да се върна към "Сянка" на Атанас Петров.
Обемна стихосбирка, събрала между кориците си 63 стихотворения в 104 страници, издание на издателство „Лени АН”, Русе, 2019 г. Стихотворения, различни като тематика, ритмика, поетика; стихотворения, обединени от едно чувство - любовта. Любовта е с различни лица, но винаги ярка, обсебваща; тя е главният герой на поемата „Сянка”, не лирическото Аз на поета... Аз-ът страда и възпява любовта; аз-ът живее, съществува, чрез любовта... Любовта е смисълът, причината и следствието, началото и края...
Любовта - като сянка, като изплъзване, като нещо "отвъд", като насъщния... И Любимата - онази "нежна фиданка", на която поетът подарява стиха си - най-красивия стих: "Синът ни порасна"!
В тази стихосбирка има много топлота и човечност, в нея животът тупти - със смътната тревога от остаряването на тялото, стягащо неостаряващия дух, в нея е красотата на деня, на мига, на откраднатата ласка от сянка върху реката, гората, листата и вятъра.
В нея се вплитат усещанията за неразривността на връзките между при-родата и човека, между стихиите и живота, между преходността на битието и вечността на духа.
Няма да говоря за поетическата техника на Атанас Петров. Неговата поезия не е в техниката на писане, а в умението му да улавя образи и чувства и да ги ретранслира към читателя. Дълбоко философска поезия, която не е загубила нищо от красотата на непосредственото преживяване и споде-лянето му с другия.
Не мога да не цитирам първите строфи от стихотворението, което без страх наричам "любимото ми стихотворение" от стихосбирката "Сянка", от Атанас Петров... и което стана едно от любимите ми стихотворения:

ЗАПОВЕДИ

Нямам друг бог освен теб .
където и да се обърна, те намирам.
В полумрака си светлина, която луната цеди.
Ти си въздухът и храната в мечтите ми  
и корени пуснах в земята, коленичил пред теб.

Нямам и други кумири.
С теб започва денят.
Като мисъл си, като жега в душата.
На вериги ме държи животът
и прегаря моето тяло, ще изгоря...

И не изговарям напразно твоето име,
и как бих могъл, когато не е слизало от устните ми...

Не мога да не споделя още няколко стиха, които са само бегла, случайна линия, която хвърля по-скоро сянка, отколкото светлина върху стихосбирката на Атанас Петров „Сянка”:

ПРОЗОРЕЦ

Погледни през прозореца,
тъй хубав е светът.
Пияна от щастие, душата ми свети.
Валс танцуват - пеперуди кръжат.
Откъсни го - за теб е нежното цвет
До сърцето сложи го, преброй му листата
и нека се чуди магьосникът вятър.
Венчето сплети, положи го в реката
и нека бъбриво отплува нататък, нататък,
където до извора в смях и надежди
синът ни крещи, лудувайки с лятото.

МОРЕ

Днес скочих в окото ти
и заплувах - един луд, невидял море.
И потънах в дълбокото, търсейки дъното -
там, където бие сърцето
и душата ти гали пясъка.
И въздухът не стигна,
заклокочи,
и от гърдите пое към слънцето
/тъй красиви бяха тези балончета в бяло,
блестящи и в синьо.../.

Но това е история за романтици.
Аз съм просто удавник
на дъното на синьо море,
пълно с любов и пожелания.
Там събирам рапани,
галя пясъка,
сънувам вълните
и ти говоря в стихове...


БЕЗСИЛНО Е СЛОВОТО,

светът се разпада
на светлина и усещане.
Като сън си, като надежда.
Безсилни са думите
и устните са безсилни.
Целувам те -
фиданчице стройна
и нежна...

И накрая, ще завърша с първото стихотворение на стихосбирката, и това не е случайно, защото то ще бъде отправната точка към следващата изплъзващо-преливаща се сянка от поезия и стремеж към неуловимото, която спира погледа ни:

СТИХ

Искам да ти напиша стих.
Простичък стих.
И защо ли си мисля
за художника, рисуващ вятъра,
или рева на крава по долината на Лоара.
Най-обикновените думи искам да подредя.
Боже!
Тези,
с които синът ни проходи и проговори.
Искам да ти подаря стих.
Стихът
"Синът ни порасна."

Без съмнение, картината на Пламен Монев от корицата ме накара да търся образи и светлини между сенките на думите. Без съмнение, в „Сянка” на Атанас Петров открих стихия – като буря, като вятър.
... Но – следите на вятъра? Кой още търси следите на вятъра...


понеделник, 10 юни 2019 г.

"КРАСТАВИЦИ ПО ШЛЕПЧИЙСКИ" - рецензия


„КРАСТАВИЦИ ПО ШЛЕПЧИЙСКИ” НА АДРИАН ВАСИЛЕВ - рецензия

На 30-ти април, в РБ "Любен Каравелов", Надежда Радева и Ина Стана Ребиган „изпратиха април”, заедно с почитатели на поетичното изкуство и живописта. Не можех да се лиша от двойното удоволствие - да чуя стиховете на Надя Радева, рецитирани от нея, и да видя в оригинал картините на Ина Ребиган, които станаха хит и заради това, че... е, да спрем до тук!
Премиерата събра много хора от двата бряга на Дунав в залите на библиотеката, а сред множеството изпък-ваше Адриан Василев, познат и търсен от всички, заради перфектното му владеене на двата езика, а и защото има много приятели от всякъде.
Въпреки заетостта си, като официален преводач на събитието, той успя да ми подари екземпляр от второто издание на хумористичната си книга "Краставици по шлепчийски - моряшки истории", с автограф - "Това е един малък подсетник, че в Русе все още съществува професията моряк".
Още тогава ми се прииска да присъствам на представянето, което се състоя в началото на юни, съвсем по моряшки – на борда на кораб, но нямах възможност да отида.
Е, нищо не може да попречи на читателя да чете, и аз с удоволствие заплувах по реката с автора и неговите герои и - да, смехът лекува, и душата и тялото, дори когато е горчивият смях на сатирата, или оня болезнен смях, така познат ни от класическия "Бай Ганьо"!
Няма да правя анализ на този сборник с разкази, който вече е извоювал толкова трайно място в съзнанието на публиката, че често историите от нея се бъркат с моряшкия фолклор от дългите, разноговорни брегове на голямата Европейска река. Ще спомена само, че настоящото, второ издание, е допълнено от автора и е илюстрирано с карикатурите на капитан Георги Ангеловски. Често те имат както илюстративен, така и свой, самостоятелен живот.
Книгата съдържа 60 автентични истории, разказани с приятна лекота – понякога малко поучително, понякога с насмешка, но винаги с много любов и разбиране към героите и проблемите им. Томчето е с обем 94 страници, има предговор от автора, а вместо заключение - стихотворение, посветено на Георги Бочков, дългогодишен директор на Дома на моряка в Русе. Излиза със знака на издателство "Авангард принт" през 2019 г. Чете се на един дъх, буди спомени у тези, които са имали някакво, дори бегло и далечно съпри-косновение с Реката и корабите, плаващи по нея... И без съмнение, след последната страница ще знаете повече за живота на моряка, отколкото сте знаели в началото, и може би дори ще ви се прииска... е, ако не да станете моряци, то -  да станете пътешественици!

вторник, 14 май 2019 г.

ПЕЙЗАЖЪТ ОТ ТАБЛАТА НА СТАРО ЛЕГЛО


Обрасъл с паяжини пейзаж –
олющен, върху таблата
на старо легло...
леглото отдавна го няма –
само табла,
захвърлена
на тавана –
лежи, подпряна
на дървен сандък, а във него –
не искам да знам какво има във него...
Не искам да знам кой е спал във леглото
и е гледал пейзажа...

Обрасъл с лиани стар парк –
дървета-великани
протягат пипала над смешно езерце
с цвят на метличина...
Не, очите ти бяха с цвят
на метличина;
езерото е избеляло,
а боята в края му
е отчупена...

Водата се плиска в бреговете му –
ближе краката ми,
седя на пейката, обрасла в лиани,
там, скрита е, под дърво-великан
там съм, в пейзажа, на скрито съм;
чакам –
слънцето да ме опари,
да ме ожари...
Полъх на вятър –
оня, който бразди и гъделичка
метличеното езеро,
който плиска
вълните му,
които ме галят,
който ближе лицето ми...
Горещо е...
Облачета-пухчета
скриха слънцето –
викаш ме,
искаш ме –
пак там, вън;
вън от картината...
вън от мечтите ми,
вън от тавана
на спомена,
вън от тъгата ми,
вън!

Гледах някъде
бръмбар-рогач
как търкаля
торено топче...
нагоре...
Като Сизиф –
пак и пак...
Уморих се
от торени топчета,
от пътя нагоре
и от камъни,
които
все се търкалят,
за да постигнат
устойчивост...
Не ме викай
навън –
пейзажът от таблата
на леглото
е постигнал
устойчивост...

петък, 12 април 2019 г.

ОГРАДАТА Е ОГЛЕДАЛО


Оградата е огледало,
в което нарцисът се гледа.
съблича цветовете си
свенливо,
сено от ланшна шума
го покрива...

Оградата е огледало,
като в отвъден свят
поглеждам,
жадувам
за небитието,
но капки падат
от небето,
живителни,
като поминък
в едно забравено
столетие.

Дъждът измива
с хладните си пръсти
онези образи,
които сплъстих,
които ме накараха
да мисля,
че мога да си тръгна
чиста...

Оглеждам се 
във локва, скрито,
очите си изхвърлям
надалеко –
усмивката
си не намирам...

Дъждът процежда се
между листата
и пада върху
бялата ми буза –
една целувка
е отвята,
една целувка
на кокиче...

Оградата е огледало...

неделя, 31 март 2019 г.

МРЪСНИТЕ ДУМИ НА ПОЕЗИЯТА


Има мръсни думи
във поезията,
които се заричах
да не пиша –
душа,
сълзи,
лъжа...

Душата ми
е болна от мълчание –
сълзите на росата
полепнаха по нея...
Пак искам синева...
Как искам пак
във тишината –
копнения...

Да, казват,
изтъркани са думите –
мечта,
звезди,
небе...

Мечтата ми
за звезден полет
е обречена –
небето се стовари
като чук
върху тезгях...
Душата ми
със думи
е облечена –
одрипавява,
когато я лиша
от тях...

И други мръсни думи
има
в съвременната ни поезия –
копнеж
страдание
и блян...

Кипеж
в главата ми –
ще се взриви...
Капчукът – как звъни!
Мъглата пак блести –
като дъга...
И бляновете
разцъфтяват –
като разкъсано
страдание...

събота, 16 март 2019 г.

КАТО ИЗСЪХНАЛ ЛИСТ


Като изсъхнал лист
играя с вятъра
и бавно падам
към земята.

По пътя си те срещнах –
докоснах се
в ръката ти –
изсъхнал лист
в шушулка куха...

Мъглата
ме обвива –
като булка.
Ще плувам
в мляко и очакване.
Снежинките
ще се превръщат
във светулки –
в очите ти
ще търся
цветовете ни...
Ще стопля
тишината ти,
ще бъда бяла –
като зима...
Ще те обичам –
като песен,
ще те наричам
мое щастие
и ще чертая
върху тялото ти
стъпки -
като по празното
поле на Антарктида.

Ще дойде пролет
и тогава –
листата ми
ще цъфнат във зелено
и птиците ще пеят
във косите ми
и пръстите ти
ще ни светят...

понеделник, 4 март 2019 г.

НОЩТА Е ПЪЛНА СЪС КОПИТА


нощта избликва
от желание,
разкъсано
от бяла
пищност

нощта пулсира
във ръката ми,
съсирва се
в дланта ми
и умира

нощта е пълна
със копита,
които чаткат
по стъклата,
като захвърлени
от вятър кестени

ранени
пръсти диплят
гънките
на тъканта,
с която
утре ще
ушият
дрехи
за утеха
на вдовиците

с конци,
разплетени
от скъсания
плащ на просяк
обесиха
девиците

нощта изригва
от мълчание,
разкъсано
от чаткащи
копита...

не питам
откога сънувам
сечища...

не искам
да битувам
сред пълчища –
без дни
за спомени;
без дни
за мислене –
потънали
във бездни
от безличие,
от ежедневие,
от безпаричие
и липси

обувам
лудата си
същност,
разцъфнала
от зимните
лъчи –
разпрашени,
пречупени
от бяло,
ликуващи,
разкъсващи
слани...

срамувам
се от дневната
си цялост –
безлична,
като липсваща
душа

мъдрувам
как да оцелявам
в нощите –
разкъсвани
от разорани
друмища
и чаткащи
копита

пирувам
с лудите
си сънища,
гладувам
в дните си,
будуваща...