Обрасъл с паяжини пейзаж –
олющен, върху таблата
на старо легло...
леглото отдавна го няма –
само табла,
захвърлена
на тавана –
лежи, подпряна
на дървен сандък, а във
него –
не искам да знам какво има
във него...
Не искам да знам кой е
спал във леглото
и е гледал пейзажа...
Обрасъл с лиани стар парк –
дървета-великани
протягат пипала над смешно
езерце
с цвят на метличина...
Не, очите ти бяха с цвят
на метличина;
езерото е избеляло,
а боята в края му
е отчупена...
Водата се плиска в
бреговете му –
ближе краката ми,
седя на пейката, обрасла в
лиани,
там, скрита е, под дърво-великан
там съм, в пейзажа, на
скрито съм;
чакам –
слънцето да ме опари,
да ме ожари...
Полъх на вятър –
оня, който бразди и
гъделичка
метличеното езеро,
който плиска
вълните му,
които ме галят,
който ближе лицето ми...
Горещо е...
Облачета-пухчета
скриха слънцето –
викаш ме,
искаш ме –
пак там, вън;
вън от картината...
вън от мечтите ми,
вън от тавана
на спомена,
вън от тъгата ми,
вън!
Гледах някъде
бръмбар-рогач
как търкаля
торено топче...
нагоре...
Като Сизиф –
пак и пак...
Уморих се
от торени топчета,
от пътя нагоре
и от камъни,
които
все се търкалят,
за да постигнат
устойчивост...
Не ме викай
навън –
пейзажът от таблата
на леглото
е постигнал
устойчивост...
