петък, 12 април 2019 г.

ОГРАДАТА Е ОГЛЕДАЛО


Оградата е огледало,
в което нарцисът се гледа.
съблича цветовете си
свенливо,
сено от ланшна шума
го покрива...

Оградата е огледало,
като в отвъден свят
поглеждам,
жадувам
за небитието,
но капки падат
от небето,
живителни,
като поминък
в едно забравено
столетие.

Дъждът измива
с хладните си пръсти
онези образи,
които сплъстих,
които ме накараха
да мисля,
че мога да си тръгна
чиста...

Оглеждам се 
във локва, скрито,
очите си изхвърлям
надалеко –
усмивката
си не намирам...

Дъждът процежда се
между листата
и пада върху
бялата ми буза –
една целувка
е отвята,
една целувка
на кокиче...

Оградата е огледало...

неделя, 31 март 2019 г.

МРЪСНИТЕ ДУМИ НА ПОЕЗИЯТА


Има мръсни думи
във поезията,
които се заричах
да не пиша –
душа,
сълзи,
лъжа...

Душата ми
е болна от мълчание –
сълзите на росата
полепнаха по нея...
Пак искам синева...
Как искам пак
във тишината –
копнения...

Да, казват,
изтъркани са думите –
мечта,
звезди,
небе...

Мечтата ми
за звезден полет
е обречена –
небето се стовари
като чук
върху тезгях...
Душата ми
със думи
е облечена –
одрипавява,
когато я лиша
от тях...

И други мръсни думи
има
в съвременната ни поезия –
копнеж
страдание
и блян...

Кипеж
в главата ми –
ще се взриви...
Капчукът – как звъни!
Мъглата пак блести –
като дъга...
И бляновете
разцъфтяват –
като разкъсано
страдание...

събота, 16 март 2019 г.

КАТО ИЗСЪХНАЛ ЛИСТ


Като изсъхнал лист
играя с вятъра
и бавно падам
към земята.

По пътя си те срещнах –
докоснах се
в ръката ти –
изсъхнал лист
в шушулка куха...

Мъглата
ме обвива –
като булка.
Ще плувам
в мляко и очакване.
Снежинките
ще се превръщат
във светулки –
в очите ти
ще търся
цветовете ни...
Ще стопля
тишината ти,
ще бъда бяла –
като зима...
Ще те обичам –
като песен,
ще те наричам
мое щастие
и ще чертая
върху тялото ти
стъпки -
като по празното
поле на Антарктида.

Ще дойде пролет
и тогава –
листата ми
ще цъфнат във зелено
и птиците ще пеят
във косите ми
и пръстите ти
ще ни светят...

понеделник, 4 март 2019 г.

НОЩТА Е ПЪЛНА СЪС КОПИТА


нощта избликва
от желание,
разкъсано
от бяла
пищност

нощта пулсира
във ръката ми,
съсирва се
в дланта ми
и умира

нощта е пълна
със копита,
които чаткат
по стъклата,
като захвърлени
от вятър кестени

ранени
пръсти диплят
гънките
на тъканта,
с която
утре ще
ушият
дрехи
за утеха
на вдовиците

с конци,
разплетени
от скъсания
плащ на просяк
обесиха
девиците

нощта изригва
от мълчание,
разкъсано
от чаткащи
копита...

не питам
откога сънувам
сечища...

не искам
да битувам
сред пълчища –
без дни
за спомени;
без дни
за мислене –
потънали
във бездни
от безличие,
от ежедневие,
от безпаричие
и липси

обувам
лудата си
същност,
разцъфнала
от зимните
лъчи –
разпрашени,
пречупени
от бяло,
ликуващи,
разкъсващи
слани...

срамувам
се от дневната
си цялост –
безлична,
като липсваща
душа

мъдрувам
как да оцелявам
в нощите –
разкъсвани
от разорани
друмища
и чаткащи
копита

пирувам
с лудите
си сънища,
гладувам
в дните си,
будуваща...

петък, 15 февруари 2019 г.