Роден
дом.
Не
знам какво е – вероятно, родилният дом.
Роден
дом, бих нарекла дома, който помним в първите си спомени...
Домът
на първия ми спомен не е моят дом. Първият спомен... първото лято... родният
дом на дядо ми, домът на бабата на майка ми. Не я помня, но по-късно ще разкажа
случката, с която я свързвам, и в която тя още живее в мен...
Ще
опиша дома на моята баба, в който живях през първите години от живота си...
Имаше две стаи, големи, с врата-портал между тях.
Имаше
праг, но прагът беше нисък, плосък и широк – просто кафява дъска под рамката на
вратата. Винаги беше отворена.
Два
големи прозореца, които гледат на юг, към двора и улицата.
Между
тях масичка с радио – дядо приведен над радиото – слуша „Свободна Европа”... и
музика.
В
ъгъла, под десния прозорец – телевизор... „Титаник” – на него гледах
„Потъването на „Титаник”. После цяла година не исках да пътувам по реката.
„Титаник” и оркестърът, който свири, потъвайки. Дядо ми беше цигулар. Някак,
той стана потъващият „Титаник” и музиката, която остава над океана и
удавниците. Музиката, в черната гладка нощ под звездите.
Две
легла, подредени до стената вляво, широки, застлани с бели плетени кувертюри.
Едното беше за мен, другото – за баба. В моето легло сънувах цветни сънища –
разцъфването на роза – яркотъмночервена, с твърди листенца, като захарни... и
разноцветните розетки, които се получават при въртенето на калейдоскоп.
Фигурите бяха фантастично-красиви. Всяка нощ исках да повторя фигурите, които
бях сънувала предишната – понякога успявах, всеки ден се опитвах да ги подредя
с калейдоскопа си, но винаги се получаваха различни фантастично-прекрасни
розетки. Яркотъмночервената захарнотвърда роза, която разцъфваше, беше
единствена. На това легло сънувах първото си стихотворение.
До
моето легло, в ъгъла имаше печка. В нея събирах предметите, които не ми
харесваха, или които мислех, че ми пречат, за да бъда щастлива.
Срещу
леглата, до стената вдясно, беше библиотеката – някакво мътно петно, липса на
спомен. По онова време дългите рафтове, натъпкани с почти еднакви,
убито-сивкаво-бежово-кафяви предмети, не ме вълнуваха. Черните знаци по
хартията тъкмо ми проговаряха, но гласът им все още бе твърде неуловим и
скучен. В главата си имах достатъчно думи, за да търся чужди другаде.
Най-важната
вещ – в ъгъла, срещу печката – малка квадратна масичка, върху която беше
снимката на мама, сложена в стъклена поставка. По едно време, в стъклото
отстрани беше вмъкната още една снимка, по-малка – мама и татко, усмихнати,
прегърнати, седнали на пейка, с надпис на гърба – „На Габчето – да си играе с
мама и татко”... обичах тази масичка, обичах да си играя на нея с мама и татко.
Една от малкото вещи, която оцеля след всички премествания... Обичам да пия
кафето си на нея и да съзерцавам Витоша... Обичам и да мечтая, как си пия
кафето на нея и съзерцавам Витоша...
В
средата на стаята беше прострян килим – сърцето на дома. Червен чипровски килим,
на ярко сини и зелени ромбове, които образуваха по-големи фигури, с бял контур.
Понякога ми се струваше, че прилича на калейдоскопа от сънищата ми. Този килим
бил подарен на бабата на баба ми от Екзарх Антим I. Газехме историята и изобщо
не ни пукаше. Сега килимът е мой, не смея да ходя по него – прибран е в
най-долното чекмедже на гардероба.
