вторник, 11 декември 2018 г.

НЯКОЛКО ДУМИ ПРЕД БНР ЗА "ВИСОКОСНИЯТ ДЕН"

Габриела Цанева представя днес в Регионална библиотека "Любен Каравелов" осмата си стихосбирка "Високосният ден". Срещата е от 17:30 часа при вход свободен. Книгата е издадена от издателство "Захари Стоянов". Цанева е родена в Русе, завършила е Математическа гимназия "Баба Тонка". Доктор е на техническите науки. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. Още можете да чуете от интервюто с Габриела Цанева, записано за предаването "Без рамки" на Радио Шумен.


неделя, 26 август 2018 г.

ЛЯТНА КОЖА

Облякох лятната си кожа –
златисто-загоряла и гореща;
вървя по кея и посрещам
избягалите чайки от морето.


Съблякох лятната си кожа –
лилаво-гладка, като чужда;
изящна съм без нея и ненужна –
като забравена надежда.

четвъртък, 12 юли 2018 г.

ОПИТИ - 3


Не за първи път ще описвам ранните си спомени – най-ярките, онези, които определят живота ми, вече съм описала другаде... Но може би всеки спомен, оцелял от ранното детство до зрелостта, е животоопределящ.
Беше през лятото, месец-два след втория ми рожден ден.
Бяхме в Белоградчик – градът на първия ми спомен. 
Баба Елисавета, бабата на майка ми, вече не беше жива, но къщата й още беше наша.
Споменът ми е от двора на църквата. Мама и сестра й /и двете наричах „мамо”/ влязоха вътре. Аз останах на вън, на тревата. Накъдето и да погледна - само трева, висока като гора... и бялата пътека, по която тръгнаха, за да потънат в черна врата. Обясниха ми, че ще запалят свещички за баба Сива. Исках да тръгна с тях, исках да отидем при баба Сива заедно, но те не ме искаха. Започнах да пищя от отчаяние. Тогава мама откъсна една тревичка и ми я даде – каза, че това е моята свещичка, с която трябва да остана навън и да мисля за баба Сива, докато се върнат. Мракът на вратата ги изяде - като в гърло на чудовище изчезнаха. Или просто влязоха в друг свят, в света на мъртвите. Дълго ги чаках. Слънцето печеше като в ада – само светлина около мен, пада като водопад, а, майките ми – зад черната врата, зад бялата стена... Тази каменна стена остана в съзнанието ми като осезаемо разделение на световете, а вратата бе Проходът. Очаквах, че нещо ще се случи, тук, на границата между световете. Нищо не стана. Седях на тревата и гледах тъничките стъбълца на всяка тревичка. Не съм сигурна, дали тогава за първи път видях, че земята е напукана, а между пукнатините тичат мравки и разни други буболечки. Тичат по пръстта, заобикалят бучици и камъчета, а после потъваха в мрака на пукнатините – като в друг свят; изчезваха и се появяваха - други, или другаде?! и животът кипеше, пчелите жужаха, мухите бръмчаха, щурците, макар да не ги виждах – пищяха с пълно гърло. Мачках моята тревичка и чаках баба Сива да дойде и при мен. Не дойде. После майките ми се върнаха от другия свят, очите им бяха червени, бузите мокри. Казах им, че баба Сива не е дошла при мен. Мама ме грабна и ме стисна толкова силно, че ми се искаше никога повече да не ме пусне.