ЖИВОТА В СТИХ СЪБРАХ - ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО

ПРЕДИСЛОВИЕ

През 2016 г. исках да подготвя и издам „Сборник 35”, в който да събера разпилените листи от това, което съм писала през последните 35 години - от първата ми публикация, до днес.

Не успях, но може би така е по-добре.

Пред теб, читателю, е „Сборник 50”. В него събрах разпилените си мисли от последните 50 години - от първото ми стихотворение, до днес.

... Беше лято, горещо и прашно. По каменните зидове на къщите се гонеха гущери, а после потъваха в тях. Обичах да ги наблюдавам. Захласвах се по всякакви животни – мравки, бръмбари, пчели, щурци и пеперуди – изглеждаха ми като пришълци от гатанки, приказки и басни. Не се съмнявах, че мислят, чувстват и живеят свой странен, непознат и пълноценен живот, в който много исках да се вместя.

Средата на юни – горещо и прашно. А нощите – душни. Не очаквах с нетърпение рождения си ден, все още не осъзнавах значението на тези дни-раздели. Нямах усещане за притежание, затова не жадувах за подаръци. Но се зарадвах на книжката, която ми подариха за празника. Не можех да чета, но познавах буквите и цифрите, можех да броя, да събирам и да изваждам и знаех, че няма най-голямо и най-малко число. А книжката!!! Беше чудесна - шарена, с твърди корици и картонени страници – на всяка от тях – различни животни, бели точки в цветни квадратчета и числата от 1 до 10... 1, едно пиленце, една точка; 2, две зайчета, две точки; 3, три плъха, три точки... нататък не помня. Аз бях на три и надписът с поздравленията и пожеланията беше върху страницата с трите плъха - едри, черни, дебели - двата седят на задни крака, а третият лежи между тях, с корема нагоре... Бях потресена, обидена и отвратена – защото бях на три, като трите плъха... Но обикнах книжката си, непрекъснато я разучавах и мислено играех с животните между кориците й.

Това е историята на създаването на първата ми стихотворна творба.

А самият творчески процес беше бурен и зловещ.

В една гореща душна нощ, сядам в средата на кревата си и декламирам, колкото сила имам:

Мишка

мишка!

Черна

                         мишка!

         Страшна

                         мишка!

    Мишка –

без

    опашка!

Освен с първия творчески акт, онази година, преди 50, беше важна за мен, защото тогава се случиха много неща, които ме накараха да мисля /или да не мисля/ по начина, който определи същността ми.

1967-ма настъпи с втория ярък спомен в живота ми. Нова година! И напълно проваленият опит на баща ми да се маскира като Дядо Мраз. Разпознах го безпогрешно, безкомпромисно и веднага. Така основният философски въпрос – „Съществува ли Дядо Коледа/Мраз и има ли той почва в детското въображение” остана незададен, поради липса на предмет, който да бъде поставен на обсъждане.

И така, продължих да крача в света на собствените си крака, без нужда от патериците на чуждите измислици.

Два месеца по-късно, през февруари, видях как с кола докараха приятелката ми Борислава от болницата и историята за щъркела, който носи бебетата изобщо не бе спомената. Докато наблюдавах иззад вратата как я почистват и повиват, научих се да повивам куклите си. Никога не повярвах на народната мъдрост – „Ако с гледане се учи занаят, кучето щеше да е най-добрият касапин”. Усвоих много занаяти с гледане и продължавам да го правя.

След още два месеца, през април, ми съобщиха, че през лятото ще ходим на море. Не знаех какво е море. Обясниха ми, че това е голяма вода, по-голяма от Дунава, но не тече. Напънах въображението си до пукване, но това, което то успя да сътвори бе представата за големия топъл басейн в градската баня, но по-голям. Често сънувах представата си за море, вече бях сигурна, че е такова, каквото го виждам в ума си. Няколко месеца по-късно, през юли, докоснах морето...

Тогава осъзнах, че да вярваш в разума си, е нещо опасно. Никое въображение, никоя идея, не може да надскочи съществено границите на познанието, което притежаваме. Обикнах морето – чистотата, прозрачността, хладната ласката на водата и изобилието на живо и непознато в него.

В края на лятото преживях още едно приключение – родителите ми си купиха кола. Усетих скоростта и магията на движещите се край мен предмети – коли, треви, дървета и... сблъсъка на затворения в кутията на автомобила свят със света вън. Катастрофирахме. Нищо особено – изтърколихме се в една канавка, счупихме едно дръвче, Тигъра и Зайо не издържаха на опита ми да ги спася... а аз, с кървяща рана на устата бях закарана в близката болница, за да натрупам най-подвеждащия опит, който някога съм трупала. Цели 15 години бях напълно и дълбоко убедена /знаех го от опит/, че операционните маси са толкова високи, та стигат някъде докъм тавана на операционната. Бях на 18, когато ми направиха тонзилектомия и разбрах, че е вредно да разчиташ на опита си.

Най-разтърсващото преживяване през тази година, дойде през октомври. Тогава мама стана на 30, и аз осъзнах необратимия ход на времето...

НАЧАЛОТО

Тогава не казах нищо... и не написах нищо. Щеше да мине цял живот време, преди да започна да записвам мислите си на хартия. Това не ми пречеше да мисля – без хартия, и да помня... и да се връщам толкова назад към себе си, колкото можех... до самото начало на личността си.

“ВЪН ОТ ВРЕ­МЕ­ТО" - ЕТЮ­ДИ

Къ­со­ве чист спо­мен, из­ря­за­ни от мо­но­тон­на­та пра­ва на вре­ме­то, в ко­е­то е за­к­лю­чен жи­вотът...

„...По­м­ня же­га­та... И то­ва, че му­хи­те бръм­ча­ха. По­м­ня пе­ри­ла­та на ка­мен­но­то стъл­би­ще и зно­я, из­лъ­ч­ван от тях. По­м­ня не­чии стъ­п­ки, но не по­м­ня чии. Знам, че се­дях на пра­га и вси­ч­ко на­о­ко­ло се раз­та­пя­ше. До­ри гла­со­ве­те се раз­па­да­ха, пре­ди да сти­г­нат до мен. По­вей на вя­тър... не, ма­ми­на­та ро­к­ля до­го­ни бър­зи­те й стъ­п­ки.

И то­га­ва го ви­дях - гу­мен, бе­жо­во-про­з­ра­чен, ка­ц­нал на ка­мен­на­та пещ... Дъл­го го на­б­лю­да­вах. Той оме­к­на, из­к­ри­ви се, потече. Най-ва­ж­но­то не­що в жи­во­та ми, о­си­гу­ря­ва­що съ­ще­с­т­ву­ва­не­то ми, се бе пре­вър­на­ло в ле­п­ка­ва ло­к­ва.

По­м­ня па­ни­ка­та, ко­я­то на­с­тъ­пи, ко­га­то от­к­ри­ха, че би­бе­ро­нът ми е раз­то­пен. Раз­б­рах, че друг не мо­же да се на­ме­ри в гра­да, къ­де­то бя­х­ме... Белоградчик...

Че­с­то са ми раз­ка­з­ва­ли та­зи ис­то­рия. Всъщност, не­й­ния край, за­що­то на­ча­ло­то ни­кой не бе­ше ви­дял. Ис­то­ри­я­та за то­ва, как съм за­по­ч­на­ла да се хра­ня с лъ­жи­ца. Ни­ко­га не про­пу­с­кат да от­бе­ле­жат - ко­га са­мо­до­вол­но, ко­га с яд, че на го­ди­на и два ме­се­ца съм про­я­ви­ла до­с­та­тъ­ч­но инат, за да не се хра­ня три дни, от­ка­з­вай­ки да при­е­ма яде­не, ко­е­то не из­ли­за от би­бе­рон.

Не по­м­ня те­зи три дни на оча­к­ва­не, но по­м­ня то­ва, ко­е­то ги пре­ди­з­ви­ка. По­м­ня от­ча­я­ни­е­то си. И спа­се­ни­е­то си, ко­га­то от­к­рих Из­хо­да в про­с­то­то съ­ж­де­ние: ”Щом ня­ма би­бе­рон тук, да ми ку­пят от Видин”. Тол­ко­ва бе­ше ес­те­с­т­ве­но...

По­м­ня и ужа­сът. Ужа­сът, ко­га­то раз­б­рах, че те не ви­ж­дат оче­ви­д­но­то, а аз не мо­га да им го ка­жа, за­що­то не мо­га да го­во­ря...”

***

“...По­м­ня же­га­та. И то­ва, че в ус­та­та ми хру­с­ка­ше прах. По­м­ня, че стъ­к­ла­та на ав­то­бу­са се лю­ле­е­ха и бя­ха жъл­ти от слън­це­то вън. По­м­ня раз­х­вър­ля­ни­те чан­ти и ку­фа­ри, сред ко­и­то не зна­ех как ще от­к­ри­ем на­ши­те. По­м­ня, че ба­ща ми бе­ше из­че­з­нал ня­къ­де в края на съ­з­на­ни­е­то ми, из­гу­бен сред не­по­з­на­ти ли­ца. По­м­ня, че се тре­во­жех за но­щ­но­то си гър­не, за­що­то не зна­ех къ­де е, но зна­ех, че мама е до мен...

Бе­ше го­ре­що и пра­ш­но и тру­д­но се ди­ша­ше. И вси­ч­ко тру­д­но се пра­ве­ше, за­що­то ав­то­бу­сът се лю­ле­е­ше и аз гу­бех опо­ра­та си. В ръ­це­те си дър­жах мал­ка си­ня ко­фи­ч­ка, по­к­ри­та с бя­ло пла­с­т­ма­со­во си­то. Тя бе­ше пъл­на с мор­с­ка во­да, в ко­я­то плу­ва­ше ста­до ри­б­ки - от оне­зи, мал­ки­те, ко­и­то сти­гат до са­мия бряг, и за ко­и­то по-късно се чу­дех как въл­ни­те не из­х­вър­лят на пя­съ­ка. То­га­ва не ми­с­лех за въл­ни­те и пя­съ­ка. Ми­с­лех са­мо за тях - най-ху­ба­во­то не­що, ко­е­то имах - сре­бър­ни, жи­ви и мъ­ни­ч­ки, мно­го по-мал­ки от мен и съ­в­сем без­за­щи­т­ни. Мно­го ис­ках да по­в­ди­г­на бя­ло­то си­то и да ги по­г­ле­дам, но зна­ех, че то­ва е опа­с­но за тях, и зна­ех, че аз съм та­зи, ко­я­то тря­б­ва да бди над жи­во­та им.

Не по­м­ня ка­к­во се слу­чи.

По­м­ня, че ко­фи­ч­ка­та бе па­д­на­ла от ръ­це­те ми. По­м­ня, че мо­и­те сре­бър­ни ри­би по­д­с­ка­ча­ха вър­ху пра­ш­ния под. По­м­ня, че те­ж­ки кра­ка ги на­с­тъ­п­ва­ха, а аз пъ­хах бе­ли­те си пръ­с­ти под ог­ром­ни­ обу­в­ки, за да ги из­ва­дя и да ги вър­на в си­ня­та ко­фи­ч­ка, на дъ­но­то на ко­я­то още се пли­с­ка­ха ня­кол­ко глъ­т­ки мор­с­ка во­да. Не знам да­ли пла­чех, но знам, че ри­би­те, ко­и­то се из­п­лъ­з­ва­ха от ръ­це­те ми, от ко­и­то се из­п­лъ­з­ва­ше жи­во­тът, ми вдъ­х­ва­ха смъ­тен ужас, за­що­то но­се­ха в се­бе си смърт­та.

Ни­кой не от­ме­с­ти кра­ка­та си от ло­к­ва­та с мо­и­те ри­би...”

***

 “...По­м­ня го­ра­та. И слън­це­то. И ли­с­то­па­да. Не по­м­ня вя­тъ­ра, но знам, че го е има­ло, за­що­то знам, че той от­рон­ва­ше ли­с­та­та... И ме за­т­ру­п­ва­ха.

По­м­ня и мама. Вър­ве­ше до мен. Ко­си­те й бя­ха чер­ни, а мо­и­те ру­си. Днес е об­ра­т­но­то.

Спъ­нах се. За­п­ла­ках. Тя ко­ле­ни­чи до мен и най-по­с­ле ви­дях ли­це­то й - сре­щу сво­е­то. Бе­ше кра­си­во. Мно­го гла­д­ко. Са­мо ус­т­ни­те й не бя­ха гла­д­ки. Тя ме пре­гър­на и се уп­ла­ших. И аз я пре­гър­нах. То­га­ва раз­б­рах, че и тя пла­че...

Не по­м­ня да­ли я по­пи­тах за­що. По­м­ня от­ча­я­ни­е­то си.

В то­зи ден от­к­рих хо­да на вре­ме­то. И осъ­з­нах, че то ни­ко­га не се връ­ща. В то­зи ден от­к­рих въз­ра­ст­та. И фа­к­та, че тя за­ви­си от вре­ме­то и про­ме­ня чо­ве­ка.

По­м­ня ли­с­та­та, вър­ху ко­и­то се­дях, пре­гър­на­ла ма­ма. По­м­ня спа­зъ­ма в ду­ша­та си, с кой­то се опи­тах да за­дър­жа вре­ме­то. То­ва бе­ше по­с­ле­д­ни­ят ден, в кой­то ма­ма бе­ше на двай­сет го­ди­ни. От ут­ре ста­ва­ше трий­се­т­го­ди­ш­на. Не ис­ках Ут­ре да ид­ва.

Слън­це­то ба­в­но па­да­ше зад дър­ве­та­та. Лъ­чи­те му по­тъм­ня­ха. Но­щ­та се вко­п­чи в нас. То­га­ва ду­ша­та ми за вто­ри път ум­ря, а све­тът пак ос­та­на съ­щия...

И ние останахме същите – аз на три, а тя... на трийсет...”

1980 г.

„Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

Правата на времето започна да се развива пред мен – като конец от кълбо. Навиваше ли се в кълбо обратно зад мен? Без страх, че ще се изгубя, или ще изгубя, аз тичах по нея... Не помня точно кога направих още едно разтърсващо откритие – времето е двупосочно, ако имаш спомени, в които да се връщаш... Започнах да събирам миговете си в безценна върволица, с която вързах целия си свят. Всичко помнех. Всичко знаех? Изграждах личността си. Това ли бях? Парчета цветна светлина, събрани в калейдоскоп, с който играех всяка нощ в съня си. Подреждах цветните зрънца в еднакви, симетрични фигури, които помнех... До нощта, в която калейдоскопът се взриви, помете скъпоценните ми късчета и ме изпепели. Крещях насън и рецитирах нещо, което никой не записа, а аз не запомних. Все още бях на 3. Стъкълцата се превърнаха в слънца. Осъзнах безкрайността на хаоса.

Започнах да подреждам...

До края на годината се научих да деля и умножавам /в този ред/, обяснени ми бяха законите на перспективата, разбрах, че звездите са далечни слънца и започнах да придобивам представа за безкрайността на Вселената.

Все още нямах представа за безкрайността на познанието и непознатото... и за невъзможността на научим отговорите на всички въпроси... Просто – задавах въпроси и получавах отговори...

До нощта, в която първите хора кацнаха на Луната. И Вселената стана реална и близка, защото влезе в домовете ни. И... все така необяснима... По онова време живеех с родителите на майка ми, пенсионирани учители – баба, по литература, дядо, по музика. Гледахме телевизионното предаване, а после – Луната. И аз попитах – как телевизионните вълни стигат от Луната до Земята, щом между Луната и Земята има вакуум, т.е. нищо... или вакуумът не е нищо? Не можаха да ми отговорят. Тогава не знаех, че съм задала въпроса-кошмар за теоретичната физиката от втората половина на ХIХ век. Просто разбрах, че не на всяко „Защо” и „Как” мога да получа отговор, но продължих да питам...

Горе-долу по същото време, в другия край на българското течение на Дунав, зададох на другата си баба въпроса – защо палим три свещи на гроб с двама мъртъвци... На този въпрос получих отговор и този отговор ме накара да напиша първата си книга 20 години по-късно...

Но сега ще продължа с първите мисли, които успях да запиша и които заслужаваха да бъдат записани. Съчинението, в което ги събрах, беше първото ми публично четене – слушатели бяха всички второкласници от училището, в което учех...

ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ БЪЛГАРИЯ

14 юли

Палав слънчев лъч ме събужда и ми шепне: "Ставай, тръгвате на път!"

Отварям очи. Мама и татко изнасят багажа.

Скачам, измивам се, закусвам и тичам навън.

Колата е готова.

Напускаме Русе и с радост се отправяме към далечните върхове на Балкана.

18 юли

Разгледахме интересните места в Плевен и Търново, свързани с нашата история и тръгваме към връх Шипка. Ще минем и през Габрово.

Ето го!

Бързо изкачихме стъпалата и спряхме пред паметника.

Изтръпнала слушах обясненията на татко и мълчаливо се прекланях пред подвига на смелите опълченци. Така ли са изглеждали тревите и скалите преди 100 години, такива ли ги е видял Иван Вазов?

Оставихме един голям букет и продължихме да разглеждаме паметниците на загиналите през онези героични дни.

19 юли

А сега сме в село Шипка.

Ето я черквата със златните покриви. Има и една голяма камбанария.

След като разгледахме черквата, татко ме заведе долу, под земята, където видях много гробове-плочи на руски войници, загинали в Шипченските боеве.

Беше малко тъжно в този град на мъртвите. Мама ни чакаше навън.

21 юли

В долината на розите сме! Но рози няма, вече са прецъфтели.

Отиваме в Карлово, родния град на Васил Левски.

Посетихме къщата-музей.

Най-интересно беше скривалището, стана на майка му и казанджийницата.

Няма да забравя и униформата и оръжията на Левски.

23 юли

В Карлово нямаше къде да спим и заминахме за Сопот.

Пристигнахме късно и нищо не видяхме.

Пренощувахме в хубав хотел. Сутринта станахме рано. Отворих прозореца.

Срещу нас, изправен в цял ръст, като жив ни гледаше големия български поет Иван Вазов!

От двете страни на паметника има две каменни чешми. От тях денонощно тече вода.

Недалеч се белее скромният дом на поета.

Посетихме го.

На другия ден отидохме в метоха, където се е крил Левски. Не видяхме скривалището, защото манастирът беше в ремонт.

Имаше една голяма лоза, останала от турското робство. На нея видях грозде!

25 юли

Днес сме в Копривщица.

Тук е пукнала първата пушка, известила Априлското въстание от един мост. Минахме по него.

Посетихме къщи на революционери и на поета Дебелянов. Много ми хареса паметника на майката.

27 юли

Изкачваме Средна гора. Спускаме се в равното тракийско поле. Като сребърна лента се извива река Марица.

Разгледахме Пловдив. Улиците и къщите на Стария град приличаха на картинки от книжка с приказки.

Отправяме се към Родопите.

28 юли

Чепеларе. Малко планинско градче. Тук се установяваме за по-дълго в красив осеметажен хотел.

Аз и кака Татяна сме в отделна стая, с тераса.

Хубаво е да си самостоятелен. Четем книги до късно, а вечер, докато заспим си измисляме приказки и си разказваме това, за което мислим.

30 юли

Днес цял ден валя дъжд. Отидох в мамината стая. Тя чете книга с едно момиченце на корицата. Това е Ха, виетнамско дете, на 11 години. По-голяма е от мен, но по-малка от кака Татяна.

Мама ми даде да прочета дневника на Ха. Беше написан по детски, много интересно. След това прочетох и други места от книгата. Разказва се за войната във Виетнам, за бомбите и мъките на хората.

1 август

Днес не вали. Синьо небе. И слънце.

Отиваме в Пампорово.

Там беше много хубаво. Имаше лифт. Качихме се на него, за да стигнем до върха. Той ни издигаше над пропасти и борови гори. По борчетата скачаха пички и катерички.

Изведнъж заваля дъжд. Като слязохме, бяхме мокри. Разходихме се из гората. След малко изгря слънцето.

Доволни от хубавата разходка, вечерта се прибрахме в хотела.

3 август

Днес ще ходим на Чудните мостове.

Пътят е много лош, има завои и колата едва върви, надвесена над страшни пропасти.

Най-после стигнахме. Чудните мостове!

Те бяха мраморни и блестяха на слънцето. Представляват огромни скали, издълбани от течащата река. Едно малко облаче се закачи за тях. Искаше ми се да съм на него.

Имаше много чужденци, които снимаха.

Обядвахме и вече се гласяхме да си тръгваме, когато видяхме как тревата се размърда и две пухкави животинчета, може би зайчета, се скриха в близките храсти. С кака Татяна започнахме да ги примамваме, но те не се показаха. Много ми се искаше да ги хванем и да ги погалим.

Заваля дъжд и си тръгнахме.

12 август

Дните бързо минават.

Посетихме Смолянските езера, връх Рожен, Бачковския манастир.

Тетрадката ми се свърши, пръстите ме болят от химикала. Спрях да пиша.

Това, което искам да разкажа е толкова много, че не може да се събере в никоя тетрадка.

25 август

Вече сме в Русе. Пак съм в моята стая. Никога няма да забравя онова, което не описах.

Очаквам новата учебна година, но искам лятото да продължи.

1972 г.

Като се замисля, писането на проза винаги е било за мен един волеви акт – понякога всепоглъщащ, но винаги овладян.

Докато поезията... Поезията беше отговорът на Вселената на въпросите ми без отговор...

***

Какво са звездите –

Слънца, със студени

и мъртви планети?

А – може би

топли и близки?

Къде сте???

Има ли Разум

отвъд нас?

Ако има –

къде е...

Има ли разум

в тревите,

има ли разум

в пчелите,

има ли разум

в звездите

и отвъд тях?

Ако има

и не го разбираме –

къде сме?

***

Дай­те ми въз­дух,

дай­те ми во­да...

Дай­те ми хляб и топли­на –

ис­кам да жи­вея...

Дай­те ми въз­дух,

дай­те ми во­да...

дай­те ми хлад и све­т­ли­на...

Ис­кам... сво­бо­да…

1975 г.

***

Един жи­вот...

Ка­к­во е той в сра­в­не­ние с жи­во­та на Все­ле­на­та?

Ка­к­во е той в сра­в­не­ние със ве­ко­ве­те, бавно капещи...

Какво е той в сравнение с еоните

погълнали ни в себе си…

Ед­на пра­шин­ка в оке­а­ните, захлупили Земята ни

Ед­на пра­шин­ка във без­к­рая,

разтворил сетивата ни...

***

Ис­кам -

да пре­ми­на през  вре­ме­то,

да пъ­ту­вам във вре­ме­то,

да про­з­ра във ве­ч­но­ст­та...

Ис­кам -

да по­г­ле­д­на през вре­ме­то,

да премина през материята -

да бъда ве­ч­на ка­то тях...

1976 г.

***

Ка­к­во е чо­ве­кът?

Ка­к­во се крие зад те­зи пет бу­к­ви?

Ко­с­ти, об­ле­че­ни с ку­пи­ща плът...

... и обувки?

Какво е чо­ве­кът?

Кой го съ­з­да­де?

За­що?

Или...

Той сам се създаде?

Го­с­по­ди?

За­що

се об­ръ­щам към теб...

Кой си?

Кой теб те съ­з­да­де?

За­що...

Кой ще ми да­де от­го­вор

на въ­п­ро­си­те без от­го­вор...

Има ли ис­ти­на и къ­де е тя?

Има ли сми­съл жи­во­та,

има ли сми­съл смърт­та?

Има ли смисъл в хо­рата

и какъв е той?

Го­с­по­ди?

Да уби­ват

всичко,

което имат ли...

Вси­ч­ко кра­си­во под Слън­це­то?

Са­мо под сво­е­то Слън­це ли...

Има ли ис­ти­на и ка­к­ва е тя...

Господи???

Не те искам –

отче

на сечта

и разрушението....

***

От­ри­чам вси­ч­ко.

Са­мо ми­съл­та

да от­ре­ка

не мо­га.

Не мо­га -

за да я от­ре­ка –

ще ми­с­ля...

Ка­то уда­в­ни­ци,

хва­на­ти за ми­съл­та

се да­вим в ни­що­то...

Къ­де се да­вим?

От­ри­чай­ки вси­ч­ко,

аз от­ре­кох и ни­що­то...

То­га­ва?

Ут­вър­ж­да­вам ми­съл­та.

И тя ме ут­вър­ж­да­ва...

Да­вя се -

от­но­во в се­бе си...

...Ще знам ли ня­ко­га

от­го­во­ри­те

на въ­п­ро­си­те

без от­го­вор...

1977 г.

откъси, „Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА СЪМ

...Ме­ж­ду не­бе­то и зе­мя­та съм...

Не мо­га да сти­г­на стре­ме­жи­те си - не­до­с­ти­жи­ми са. И на­зад не мо­га да се вър­на - вси­ч­ки пъ­те­ки към тра­ди­ци­я­та от­ря­зах. За­х­вър­лих ги.

Един­с­т­ве­но­то спа­се­ние е и дру­ги да уви­с­нат ка­то мен - ме­ж­ду не­бе­то и зе­мя­та...

...Ко­га се от­ра­вят ду­ши­те? Ко­га се раз­ва­лят - от страх? Ко­га стра­хът из­бу­я­ва и се раз­пу­к­ва, ко­га бе­ли чер­вей­че­та за­по­ч­ват да ни гри­зат... Ко­га изя­де­ни, ду­ши­те ста­ват ед­на­к­ви, и ве­че не мо­гат да се спа­сят?

Се­дя пред бю­ро­то си и пи­ша - кое ни пра­ви та­ки­ва, ка­к­ви­то сме?

Ге­ни­те на пре­д­ци­те ни ли? Без­раз­бор­но сме­с­вай­ки се при без­б­рой­ни­те си сре­щи или све­тът, сред кой­то ра­с­тем?

Дру­ги­те ли ни съ­з­да­ват, или сме то­ва, ко­е­то съ­з­да­дем?

Се­дя пред бе­лия лист и пи­ша - та­ка­ва съм, ка­к­ва­то ис­кам...

От­как се по­м­ня съм то­ва, ко­е­то съм. Тя­ло­то ра­с­те и го­ле­мее, умът се пъл­ни с но­ви фа­к­ти и идеи, но аз пак съм та­зи, ко­я­то бях то­га­ва, ко­га­то осъ­з­нах, че съм чо­век.

Ген­на па­мет, или ин­с­тинкт за са­мо­съ­х­ра­не­ние - не зная.

От­как се по­м­ня, се стре­мя към ед­но - да пре­с­ко­ча въз­ра­с­то­ва­та ба­ри­е­ра... за се­бе си... И да я пре­ма­х­на - за вси­ч­ки...

За­т­ва­рям очи, сти­с­кам кле­па­чи - да за­к­лю­ча в тях оня ден, ко­га­то, три­го­ди­ш­на, бях пре­д­мет в ед­на стая, в ко­я­то об­съ­ж­да­ха мен, но без мен. Въз­ра­с­т­ни­те го­во­ре­ха, но ка­к­то се го­во­ри за ма­са­та, за сто­ла, за ку­че­то на дво­ра и за вре­ме­то в края на ме­се­ца. Аз слу­шах и не раз­би­рах - за­що го­во­рят та­ка, ка­то че ли ме ня­ма. Опи­тах се да ка­жа не­що, ма­кар че тру­д­но по­д­чи­ня­вах ду­ми­те на ми­съл­та си. За­го­во­рих. Осъ­з­нах, че съм за­к­лю­че­на - в три­го­ди­ш­но­то си тя­ло... Бол­ка­та из­пе­пе­ли ду­ша­та ми, а по­с­ле ка­то ва­ку­ум из­с­му­ка пе­пел­та. Гла­ва­та ми ос­та­на пра­з­на и кън­тя­ща, съ­з­на­ни­е­то ми из­бя­га на­да­леч... Све­тът за пър­ви път из­б­ле­д­ня и пак се за­па­ли - в по-яр­ки ба­г­ри, в оне­зи, ко­и­то не мо­гат да се ви­дят с очи. То­га­ва ви­дях Стра­хът -  из­лъ­ч­ва­ше се от те­ла­та им, изял ду­ши­те им, гри­зе­ше про­с­т­ран­с­т­во­то край тях. Зей­на ва­ку­ум. И в не­го ба­в­но стра­хът се раз­с­лои - стра­хът на Чу­ж­ди­те, от мен, че­рен ка­то ва­ку­у­ма, се спу­ка, ко­га­то мо­зъ­ци­те им из­х­вър­ли­ха то­ва, ко­е­то счи­та­ха за не­въз­мо­ж­но, а имен­но - на­ли­чи­е­то на ра­зум в три­го­ди­ш­на­та ми къ­д­ра­ва гла­ва и се ус­по­ко­и­ха. Над не­го се из­цъ­к­ли мръ­с­но­си­в­ка­ви­ят пласт на стра­ха от за­гу­ба­та на ста­ту­к­во­то, на си­ла­та, ав­то­ри­те­та и мо­но­по­ла вър­ху мне­ни­я­та - ма­кар из­х­вър­ли­ли стра­ха от стран­но­то, спо­ред со­б­с­т­ве­ни­те им кри­те­рии, те не мо­же­ха да из­х­вър­лят стра­ха за се­бе си. По­г­ну­са плъ­п­на към ду­ша­та ми. То­га­ва раз­цъ­ф­тя стра­хът за мен - стра­хът на те­зи, ко­и­то ме оби­ча­ха. Хру­п­ка­ви­ят ро­зов страх - да не бъ­да на­ра­не­на и по­д­го­не­на, да не ме из­гу­бят - стра­хът на мама и татко, с кой­то ме вър­за­ха за се­бе си и с кой­то за­ле­пи­ха ду­ша­та ми към три­го­ди­ш­но­то й тя­ло... Та­ка ду­ши­те се от­ра­вят. И по-до­б­ри не ста­ват, ма­кар те­ла­та да ра­с­тат, а гла­ви­те - по­ум­ня­ват.

От­ва­рям очи, раз­т­ва­рям кле­па­чи - да из­х­вър­ля от тях оня  ден... не ис­кам ве­че да бъ­да пре­д­мет в ни­чия стая...

...От­как се по­м­ня се стре­мя към ед­но - да пре­ма­х­на въз­ра­с­то­ва­та ба­ри­е­ра. Днес раз­б­рах, че е без­с­ми­с­ле­но. Вре­ме­то за­ко­п­ча­ва по­ко­ле­ни­я­та в здра­ви­те си ре­мъ­ци и ги за­т­ва­ря - об­ри­чай­ки ги на ре­г­рес. И ни­кой не за­бе­ля­з­ва как се из­ра­ж­да.

Ис­кам да се из­мъ­к­на. Да бъ­да вън... Да­леч от хва­т­ка­та на вре­ме­то... Са­ма съм... Ще уви­с­нат ли и дру­ги ка­то мен - ме­ж­ду не­бе­то и зе­мя­та?...

1978 г.

ИЗТРЪГНАХ СЕ ОТ МЯСТОТО, ОТРЕДЕНО МИ В ПРОСТРАНСТВОТО…

...Се­кун­ди­те спря­ха лу­дия си бяг.

И спря­ха Вре­ме­то…

Из­т­ръ­г­нах се от мя­с­то­то, оп­ре­де­ле­но ми в Про­с­т­ран­с­т­во­то. Из­бя­гах...

Не ис­кам да съм Тук, не ис­кам да съм Днес... 

Тър­ся от­го­во­ри­те на въ­п­ро­си­те без от­го­вор... Ка­к­во без­с­ми­с­ле­но на­чи­на­ние...

Все­ки ден от­го­во­ри­те бя­гат, а въ­п­ро­си­те се тру­пат в чер­на­та ду­п­ка на съ­з­на­ни­е­то ми, ка­к­то ма­те­ри­я­та и енер­ги­я­та се тру­пат в гра­ви­та­ци­он­ния цен­тър на ко­ла­би­ра­ла не­у­т­рон­на зве­з­да...

Про­би­ват мо­я­та Все­ле­на и ме из­х­вър­лят...

Къ­де? Ко­га? За­б­лу­ден еле­к­т­рон, не­о­п­ре­де­ле­но пре­пу­с­кащ в от­ре­де­но­то му оп­ре­де­ле­но и офор­ме­но про­с­т­ран­с­т­во... без вре­ме...

То­ва ли съм аз?

Как да тър­ся ка­к­ва съм, как да ис­кам да бъ­да, щом не знам има ли ме... Как да тър­ся пло­щ­та на ли­це­то си, щом не знам как да до­ка­жа, че съ­ще­с­т­ву­ва...

…

Къде са отговорите на въпросите без отговор?

Къде да ги търся?! От кого?!

Ти­ши­на.

В съ­се­д­на­та стая глу­хо гру­х­ти те­ле­ви­зор... Не ис­кам не­го­ви­те от­го­во­ри.

Ти­ши­на.

Не ис­кам да бъ­да за­к­лю­че­на ме­ж­ду мо­и­те шест сте­ни... Ще при­до­бия ли ня­ко­га ну­ж­на­та енер­гия - да ги на­д­с­ко­ча... За да тре­п­тя при­ле­ж­но в но­во­то си из­ме­ре­ние?!

Не ис­кам...

Плен­ни­ца на ма­к­ро­с­ве­та, здра­во сгра­б­чил тя­ло­то ми с ла­пи­те на три­те по­з­на­ти из­ме­ре­ния, аз ис­кам да из­х­вър­ля ду­ша­та си “от­въд”.

От­въд, от­въд, къ­де­то ня­ма “тук” и “там”... Къ­де­то, за да оти­деш от “тук” до “там”, ня­ма да е нуж­но да пре­ми­неш през вси­ч­ки то­ч­ки ме­ж­ду “тук” и “там”...

Как да сти­г­на в про­с­т­ран­с­т­во­то ме­ж­ду яд­ро­то и пе­ри­фе­ри­я­та на ато­ма? Или в про­с­т­ран­с­т­во­то от­въд Все­ле­на­та?!

Къ­де­то, в не­кон­с­т­ру­и­ра­но­то пра­з­но на но­щ­та зве­з­ди­те още не са сти­г­на­ли...

Ти­ши­на.

Ми­с­ли­те ба­в­но си про­п­ра­вят път към края на Все­ле­на­та. И бя­гат. От те­зи, ко­и­то от­ча­я­но кре­щят и ча­кат от­го­вор.

Ти­ши­на.

Ис­кам да го­во­ря - за вси­ч­ко.

Ис­кам!

Но ня­ма с ко­го...

За­що­то и в дне­ш­ния век го­рят ере­ти­ци­те.

За­що­то и днес об­ще­с­т­во­то се стра­ху­ва от но­во­то.

За­що­то все­ки раз­ли­чен е враг...

…

... На­у­чи­ха ме да ми­с­ля за вси­ч­ко. Но ми­с­ли­те ми ос­та­ват за­к­лю­че­ни в мен. И пре­пу­с­кат към края на Все­ле­на­та... Еле­к­т­рома­г­ни­т­ни въл­ни, раз­про­с­т­ра­ня­ва­щи се със ско­ро­ст­та на све­т­ли­на­та - ще се вър­нат ли ня­ко­га об­ра­т­но?

Ня­ко­га, ня­ко­га... ко­га­то ще бъ­дат уло­ве­ни от чу­до­ви­щ­на ма­са, ко­я­то ще ги усу­че око­ло се­бе си и ще ги за­п­ра­ти на­зад?

Ня­ко­га, ня­ко­га... ко­га­то ня­ма да бъ­да са­ма...

…

Ако ми­с­лим чер­но,

по-бе­ли

ли

ста­ва­ме, ко­га­то мъл­чим?

Ако истината горчи,

ще изпепели

ли

лицата ни,

ако я задържим.

Ис­кам да го­во­ря!!!

Тук и днес...

Не искам да споря

кой има интерес

от лицемерие,

и хора без мяра

и лица.

Искам да се боря –

за онова,

което ме изгаря –

да полети.

Искам – ти

да чуеш

тишината

в моите уши...

Зашити

са устата ми.

Черно мисля

сред бели стени.

1980 г.

„Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С. 2000 г.

Но истинското начало, онова, с което исках да започна тази книга през 2016-та, дойде след година... Тогава, есента на 1981-ва, за първи път застанах срещу света, на светло...

В СЪЗНАНИЕТО МИ ПРЕПУСКАТ КОННИЦИ...

Слън­це­то за­ля­з­ва и хвър­ля кър­ваво-зла­т­ни от­б­ля­съ­ци по шир­на­ла­та се ра­в­ни­на. Ог­ром­на­та ре­ка бле­с­ти ка­то раз­то­пен ме­тал в да­ле­чи­на­та. Бля­съ­кът на Слън­це­то из­га­ря очи­те ми. Днес то за­ля­з­ва в кръ­в, но ще до­й­де ут­ре и то ще из­г­рее за нас - но­ви­те вла­де­те­ли на ра­в­ни­на­та и раз­то­пе­на­та ре­ка...

Ор­да­та пре­пу­с­ка и жре­цът ле­ти. Ко­нят му понякога из­пре­вар­ва ко­ня на ха­на. Жре­цът на Тан­г­ра ле­ти... и ня­къ­де се вее кон­с­ка опа­ш­ка, за­би­та на вър­ха на кър­ва­во ко­пие. Очите на жреца хвърлят искри. Те гледат през вековете, към бъдещето. Само те могат да проникнат през мрака на времето... може би вдъхновени от Тангра...

Ор­да­та пре­пу­с­ка. Жре­цът се взи­ра в съ­д­би­ни­те на Бъл­га­рия, име още не­по­з­на­то, не­из­ре­че­но, на ко­е­то пре­д­с­тои да ста­не велико; да стане сим­вол на ка­мен­ни вой­ни и не­ж­ни по­е­ти, ко­и­то ще го про­с­ла­вят с кръ­в­та и вя­ра­та си...

Аз го виждам... Той идва, съ­з­да­те­лят, ид­ва със сво­и­те ми­с­ли, оцен­ки, ид­ва с веруюто на своето време, идва, за да го­во­рим за то­ва, ко­е­то аз на­ри­чам ис­то­рия, а той бъ­де­ще...

Ето я ра­в­ни­на­та, равнината, на ко­я­то по­ся­х­ме ко­с­ти­те си. Ка­к­во ще ста­не с тях?... Аз ви­ж­дам кръв и сред тая кръв сла­ва­та и ве­ли­чи­е­то на Бъл­га­рия... Кръвта не е ли твърде скъпо средство за такава цел? По­то­ме­цо, не­об­хо­ди­мо ли ще бъ­де Бо­рис І да из­бие по­ло­ви­на­та от нас, за да на­ло­жи ед­на вя­ра, ко­я­то ще стру­ва жи­во­та на дру­га­та по­ло­ви­на след 700 го­ди­ни? Тан­г­ра ли на­ка­за от­с­тъ­п­ни­ци­те след тол­ко­ва вре­ме... Кой да­де на Бъл­га­рия по­ве­че - Омур­таг със сво­и­те пътища и крепости, или Крум - със сво­и­те по­бе­ди? Кой ще ос­та­не без­с­мър­тен - Си­ме­он за­во­е­ва­те­лят, или Си­ме­он кни­жо­в­ни­кът? Кое е по-зна­чи­мо­то съ­би­тие през 865-та - по­к­ръ­с­т­ва­не­то, или бъл­гар­с­ка­та аз­бу­ка? С кое ос­та­на Са­му­ил в ис­то­ри­я­та - с че­ти­ри­де­сет­те го­ди­ни, през ко­и­то бра­ни не­за­ви­си­мо­ст­та на Бъл­га­рия, или с тра­ге­ди­я­та на ос­ле­пе­на­та си ар­мия? Кой е по-ве­лик - Ка­ло­ян, с по­бе­да­та си над ла­ти­ни­те, или Йо­ан-Асен II с ди­п­ло­ма­ци­я­та си? По­с­ти­г­на ли не­що Ивай­ло, ко­га­то се­д­на на тро­на? Ще има ли сми­съл Све­то­с­лав Тер­тер да хвър­ли главата на българската църква през Ло­б­на­та ска­ла? Не надминаха ли твър­де мно­го вре­ме­то си... Кои ще бъ­дат пра­ви - тия, ко­и­то уми­рат с Хри­с­тос, или тия, ко­и­то жи­ве­ят с Мо­ха­мед? Кои са па­т­ри­о­ти­те - тия, ко­и­то уми­рат, за­щи­та­вай­ки царя, или тия, ко­и­то уми­рат сре­щу него? Кое ще сти­г­не до тво­и­те дни, по­то­ме­цо - би­т­ки­те, или кни­ги­те? Или са­мо спо­ме­ни­те... Кои за­с­лу­жи­ха тво­е­то пре­к­ло­не­ние - тия, ко­и­то са съ­з­да­ва­ли, или тия, ко­и­то са стра­да­ли и умирали, за да за­па­зят съ­з­да­де­но­то... През времето, в което живея славата се гради на кости, величието извира от кръвта на мъртвите... В твоето време това така ли е? Коя епо­ха е да­ла най-мно­го на Бъл­га­рия - в мо­е­то бъ­де­ще ли е тя или в тво­е­то?

Жре­цът ле­ти през шир­на­ла­та се ра­в­ни­на. Ко­нят му из­пре­вар­ва ко­ня на ха­на - ми­съл­та из­пре­вар­ва вси­ч­ко.

Жре­цът ле­ти през мо­е­то съ­з­на­ние. Въ­п­ро­си­те му кън­тят. Ще мога ли да отговоря на тях?

Аз тръ­г­вам на­зад във вре­ме­то. Искам да видя всичко, да чуя всички... Жрецът на Тангра пита – аз трябва да му дам отговор и този отговор ще бъде отговорът на много потомци, останали в миналото...

Те минават като сенки пред мен...

И питам: съвременници на Борис І, проклинахте ли го, или го възславяхте? Излишно е да питам... Пожарищата още димят... ди­мът бо­де очи­те и съл­зи­те са­ми из­ви­рат от тях... и през съл­зи­те ви­ж­дам кръст вър­ху жер­т­ве­ни­ка на Тан­г­ра...

Препускам и чувствам безкрая на Симеонова България, никога недостигнатите от друг владетел граници. Върху гърба на коня просторите са най-прекрасни в необятността си. В далечината виждам уморени войници, далеч от позлатения Преслав, дали и те чувстват като мен широтата на просторите. Дали прегърбените, полуослепели писци виждат в книгите тяхното безсмъртие, дали виждат в тях безкрая на мисълта? И разбират ли, че в техния век книжнината може да се гради само върху могъщество? И следва ли от това, че Симеон завоевателят и Симеон книжовникът са еднакво велики, щом един без друг не могат?

Пита жрецът – кое събитие прави 865-та незабравима?..

Зимната виелица ме засипва, събаря ме в снега и аз виждам почти толкова, колкото ослепелите войници... Но защо виждам тях? Защо всеки, който чуе името на Самуил вижда тях? Преди да ослепеят, те не бранеха ли границите на България, защо ги виждаме в тяхното трагично падение? Защото сме свикнали да гледаме само крайния резултат ли? Войници на Самуил, вие как оценявате участта си?

Аз виждам цар Ивайло на трона... Виждам изпепелени селища и мъже, застанали на кръстопът...

Народът се тълпи край лобната скала... Ставам свидетел на необикновено за ХІІІ век събитие – държавният глава да осъди на смърт църковния... Но става ли от това светската власт по-силна от църковната? Само един предател умира. С него те няма да свършат в нашата история...

Първите, изпреварили времето си, не постигат нищо, но без тях няма пример, няма втори, които да догонят времето и да направят действителност утопията на първите...

Аз чувам една окървавена девойка да крещи, летейки към дъното на страшна бездна: „Ние умираме, за да бъдете българи вие”. Как щяхме да се родим ние, ако всички бяха умрели като нея? И щяхме ли да бъдем българи, ако нямаше такива, които да умрат така?

Кое е цен­но­то в ис­то­ри­я­та ни - кръ­в­та, или огъ­нят?

Би­т­ки­те и кни­ги­те сти­г­на­ха до нас са­мо чрез спо­ме­ни­те. По­бе­до­но­с­ни­те би­т­ки съ­з­да­до­ха и запазиха кни­ги­те, кни­ги­те за­ги­на­ха в ро­б­с­т­во­то, а без тях ня­ма­ше да има Бъл­га­рия.

Вър­вя сред кръв и раз­ру­ше­ния: гле­дам сма­за­ни чо­ве­ш­ки ли­ца, в ко­и­то жи­ве­ят са­мо очи­те, а в тия очи е ця­ла­та твър­дост на зе­мя­та... Жестокост и покъртителни мъки... Имат ли смисъл те, запазиха ли останките на миналото... И миналото беше ли толкова велико, колкото мъките бяха страшни... И бяха ли достатъчни страданията, за да се изравняват с погребаните шедьоври?..

Кои за­с­лу­жа­ват по­ве­че пре­к­ло­не­ние - тия, ко­и­то са съ­з­да­ва­ли, или тия, ко­и­то са стра­да­ли и уми­ра­ли, за да за­щи­тят съ­з­да­де­но­то?

Кой ще се осмели да отговори на този въпрос – не получихме ли всичко, мои връстници, създадохме ли нещо, наложило ли се е да страдаме, за да запазим нещо, познаваме ли смъртта за велика цел?

Жре­цът ле­ти през мо­е­то съ­з­на­ние. Въ­п­ро­си­те му кън­тят и ча­кат от­го­вор.

Габриела Цанева, 11 клас, МГ Русе,

сп. „Родна реч”, бр. 8/1981 

Светът ме прие и погали, после ме удари...

КРЪ­С­ТО­ПЪТ

Мал­ка, по­ч­ти ква­д­ра­т­на стая с ро­зо­ви та­пе­ти и ро­зо­ва че­ш­ма. На ед­на­та сте­на - вра­та и ра­ди­а­тор. На дру­га­та - бя­ло­зе­ле­ни за­ве­си пред не­ви­ж­дащ се про­зо­рец; би­б­ли­о­те­ка, за­т­ру­па­на с кни­ги и бю­ро, за­т­ру­па­но с вси­ч­ко. На тре­та­та стена - по­р­т­рет, ма­с­ка и ле­г­ло. Два-три чо­ра­па вър­ху бе­лия ки­лим и тор­ба с уче­б­ни­ци вър­ху бе­лия ра­ди­а­тор. Но­щ­на­та лам­па све­ти. Дъ­ж­дът е спрял и стре­хи­те се из­це­ж­дат. Све­т­ли­на­та на лам­па­та е из­го­ни­ла при­з­ра­ци­те и ми­с­ли­те, и въ­п­ро­си­те. Ос­та­на­ло е са­мо без­мъл­ви­е­то и те­же­ст­та на ча­ка­щи­те от­го­во­ри.

Две пра­з­ни чер­ни очи, по­да­ва­щи се из­под раз­пи­ле­ни чер­ни ко­си са втрен­че­ни в пра­з­ни­те ор­би­ти на че­реп, на­д­ни­чащ из­под ку­п­чи­на­та дре­хи на бю­ро­то. Един мо­лив ме­ха­ни­ч­но се дви­жи по бе­лия лист и спа­ся­ва бя­ла­та ръ­ка, ко­я­то го дър­жи от без­дей­с­т­вие, а тя спа­ся­ва умо­ре­но­то съ­з­на­ние от уг­ри­зе­ния. Тя се дви­жи, за да не на­ру­ши спо­кой­с­т­ви­е­то на съ­ве­ст­та, за да й от­не­ме пра­во­то да кре­щи “то­зи ден ми­на, ми­на, ми­на... без­по­ле­зен ка­то вче­ра­ш­ния, ка­то ут­ре­ш­ния”. Ръ­ка­та се дви­жи, а пра­з­ни­те очи с ци­ни­ч­но без­раз­ли­чие раз­г­ле­ж­дат ова­ла на че­ре­па.

Ни­що не на­ру­ша­ва ра­в­но­ве­си­е­то. До­ри во­да­та от по­к­ри­ви­те се е сте­к­ла и е по­пи­ла в пръ­ст­та и ка­на­ли­те. Ос­та­ват въ­п­ро­си­те и уси­ли­я­та да бъ­дат съ­б­ра­ни раз­пи­ле­ни­те ми­с­ли.

“Има ли сми­съл жи­во­тът?”

Че­ре­път тра­к­ва с че­лю­с­ти -”По­г­ле­д­ни ме. По­г­ле­д­ни зад се­бе си...”

Че­т­вър­та­та сте­на - бръ­ч­ка, ве­ж­ди, две очи. В зе­ни­ца­та на ед­но­то - ли­це. В зе­ни­ца­та на дру­го­то - че­реп. Ус­т­ни­те под тях се ус­ми­х­ват - из­ли­шен въ­п­рос.

Дъ­ж­дът ти­хо шу­ми и от­на­ся по­жъл­те­ли­те ли­с­та.

“Ка­к­во е жи­во­тът? Съ­ще­с­т­ву­ва­не? Или при­ми­ре­ние със съ­ще­с­т­ву­ва­не­то...

Без­раз­ли­чие ско­ва­ва мо­зъ­ка. Хла­д­на раз­съ­д­ли­вост над вси­ч­ко. Лю­бо­з­на­тел­ност до ви­ди­о­тя­ва­не...

Та­зи нощ от­к­рих, че кни­ги­те не ме въл­ну­ват. Изу­ча­вам ги - на­вик.

Та­зи нощ от­к­рих, че про­б­ле­ми­те за без­к­рай­но­ст­та на Все­ле­на­та и по­з­на­ни­е­то; за про­из­хо­да на жи­во­та са мър­т­ви. Мо­же би твър­де дъл­го са ме за­ни­ма­ва­ли. Умо­ре­на съм.

Та­зи нощ от­к­рих, че фи­ло­со­фи­я­та е без­с­ми­с­ли­ца, за­що­то за­по­ч­нах да я уча, ко­га­то ве­че ня­мам ну­ж­да от нея.

Ос­та­нах да ви­ся в про­с­т­ран­с­т­во­то и раз­б­рах, че въ­п­ро­сът за мо­е­то бъ­де­ще ми е без­раз­ли­чен.

Раз­б­рах, че съм се при­ми­ри­ла със съ­ще­с­т­ву­ва­не­то.”

Ти­ши­на­та е ско­ва­ла пра­з­на­та стая. Мо­ли­вът се дви­жи ме­ха­ни­ч­но в края на из­пи­са­ния лист и се мъ­чи да спа­си бя­ла­та ръ­ка, ко­я­то го дър­жи от без­дей­с­т­вие, а тя се мъ­чи да спа­си умо­ре­но­то съ­з­на­ние от уг­ри­зе­ния. Съ­ве­ст­та кре­щи: ”то­зи ден ми­на, ми­на, ми­на...” Без­по­ле­зен ка­то вче­ра­ш­ния. Удо­в­ле­т­во­ре­ние ня­ма.

“За­що вси­ч­ко се пре­вър­на в без­раз­ли­чие - вче­ра, днес, пре­ди ме­сец, ко­га­то при­ех си­гур­но­то, но не мое бъ­де­ще. Ко­га­то ре­ших, че мо­га про­с­то да пре­жи­вея...

...А ми­с­лех, че чо­век е до­шъл на све­та, за да ос­та­ви не­що след се­бе си... Да ос­та­ви не про­с­то чо­век, по­до­бен не­му, а да ос­та­ви се­бе си...”

Но­щ­та пре­ва­ля. Дъ­ж­дът е спрял. Ти­хо е.

“Ко­га­ вси­ч­ко се пре­вър­на в без­раз­ли­чие - вче­ра, днес, пре­ди го­ди­ни, ко­га­то за пръв път се про­мъ­к­на ми­съл­та, че съ­ще­с­т­ву­ва­не­то съ­що е на­чин на жи­вот... по­ч­ти един­с­т­ве­ния на­чин... и за­по­ч­на­ха ком­п­ро­ми­си­те...

Мо­же би то­га­ва, ко­га­то за пър­ви път се сблъ­с­ках с ужа­са от не­въз­мо­ж­но­то, от не­из­бе­ж­но­то? А мо­же би то­га­ва, ко­га­то се из­п­ла­ших от не­о­бя­т­но­ст­та на не­по­з­на­то­то... и за­по­ч­на­ха пър­ви­те от­с­тъ­п­ле­ния...

Или ко­га­то раз­б­рах, че ня­ма от­го­вор на мо­и­те въ­п­ро­си... Но то бе­ше мно­го от­да­в­на. Мо­же би то­га­ва са­мо не­що за­по­ч­на  да се пре­в­ръ­ща в без­раз­ли­чие.”

Ти­ши­на­та ме­ж­ду че­ти­ри­те сте­ни на ква­д­ра­т­на­та стая те­жи. Но­щ­на­та лам­па, на­г­ря­та, пръ­с­ка зе­ле­на све­т­ли­на.

Дъ­ж­дът се сти­ча от стре­хи­те и по­тъ­ва в пръ­ст­та и ка­на­ли­те...

1981 г. отхвърлено за публикация от сп. „Родна реч”, поради това, че вдъхва песимизъм.

„Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С, 2000 

И аз се върнах към онова, което вече знаех, че мога да правя...

ПЪТУВАНЕ ДО ФРАНЦИЯ

Пътепис

СЕНТ УАН

22 юли. Заваля пороен дъжд. Закри хоризонта. В далечината облаците се разкъсаха. Светлина обля мокрите покриви. Сена отново спокойно тече и отмерва времето. Слънцето огря белите фасади на няколко блока. По прозореца ми се стичат дъждовни капки.

Чакаме във фоайето на спортния комплекс. Къде ще отидем? Слънцето изгря. Не, все още се бори с облаците за простор и свобода. Облаците са много и бавно отстъпват завоюваната територия. Битка в небето?! Победата е на слънцето. Една почти символична победа на светлината над мрака.

Пътуваме. В дъното се издига огромна постройка, чието предназначение е трудно да се определи. Триумфалната арка! Името ме удря тъпо. Висока 50 м. Широка 34 м. Стигаме до нея. Дъждът пречи да я видя, а и прозорците не я побират. Първата ми среща с „истинския Париж”.

Всеки град има един паметник, който е негов герб, всеки град има една сграда, която се слави с нещо. Всеки град има една улица, на която е станало нещо. Париж няма. В Париж всяка сграда е шедьовър на архитектурата и скулптурата. В Париж всеки камък е история. Париж – това е една необозрима бездна, която векове е поглъщала таланти, умове и ръце, която векове е поглъщала богатства, корони и слава. Когато бездната се натъпкала, тя е продължавала да  привлича, талантите се трупали, всичко се наслоявало и се образувала пирамида, по-висока от Хеопсовата. Това е Париж днес. Не мога да го опиша.

1 август. Сега сме в Монмартр. Тук има всякакви хора. Минахме покрай Сакре-Кьор, после покрай стените на манастир. Това е Париж – истинският. На площада художници бяха изложили картините си и рисуваха. От черното нищо бял кръст се изправя, бял Христос протяга напред черни ръце. Могъщ, изправен над черната бездна, безсилен, увиснал на белия кръст. Две черни ръце стърчат от платното. Момиче с тъжни очи се усмихва. Скица на старец, портрет на жена... И човек, изправен, от върха на остри скали гледа бушуващо синьо море с вълни, разкъсващи платното, вълни, искащи пространство, искащи да разрушат всичко, може би. Имаше хора, много хора. На връщане минахме през площад Пигал с проститутките.

2 август. След обяд отидохме в Пер ла Шез. Град от гробове. Застанахме пред стената на комунарите. Сиви камъни и каменна плоча. Оставихме цветя.

Странно е, че тук са били убити толкова много хора. Сега е тихо и наоколо растат големи дървета, чиито клони закриват стената. Вървяхме дълго между гробове и гробници. Някои са огромни, в готически стил, други в барок, трети – в стила на гръцките обществени сгради. На някои гробове има скулптури. Други са съвсем обикновени – черен гранит и нищо повече. Такъв беше гробът на Сара Бернар, на Едит Пиаф. Отидохме на гробовете на Шопен и Росини. Великите хора са погребани в скромни гробове. Вървях в Пер ла Шез замаяна от тесните алеи и огромните дървета. От мрамора край мен. Пред един гроб се ужасих. Погребани бяха 180 000 мъже, жени и деца, загинали през войната. Вървях и снимах. Нямах време да пиша. Впечатленията ме смазаха.

3 август. Бяхме в Нотр Дам. Катедралата е огромна, цялата от камък, обикновена и смазваща, като всяка църква. Отвън фасадата е страшна, дори в буквалния смисъл. Вглеждах се във всяка нейна извивка, припомнях си описанията на Юго и се мъчех да си представя каква е била преди 100 години, каква е била преди 500 години и тогава, когато Квазимодо се е защитавал от гнева на парижаните. Строена близо два века (от 1183 до 1345), катедралата удивлява с хармоничността и единството на архитектурата си. Отидохме в криптата на 200 000-те хиляди французи, загинали във фашистките концлагери. От изкачването или от вълнението, краката ми трепереха.

Пред хълма Монт Валериан сме. На върха му – нещо средно между замък, къща и дворец. Долу – каменна стена с двете години 1939 – 1945. Години, вдъхващи ужас. Има няколко барелефа. Първият напомня звезда с опашка. Не мога да ги разгледам оттук. Влязохме зад бронзовите врати на стената, пред която гори вечният огън на съпротивата. Вътре има 16 ковчега на мъже и жени, мюсюлмани, християни и евреи, млади и стари. Хора, различни по възраст, вяра, народност... различни хора, умрели в борбата против една диктатура. Изтръпнах. Срещу ковчезите имаше плоча с бронзови пламъци. Под нея – праха на хиляди хора, изгорели в крематориумите на всички лагери. Хора от всички народности, възрасти, раси. Очите ми овлажняха. Качихме се горе, на хълма. Влязохме в малка черква. По стените й имаше полуизтрити надписи – последният вик към света на повече от 4500 парижани, разстреляни през годините на Съпротивата. Едно момче на моята възраст написало на родителите си:”Бъдете смели вие, аз знам да умра”. Треперех, когато вървях по пътя на разстреляните. Малка поляна с паметна плоча и френското знаме. Преди 40 години на нея са се гърчили човешки трупове в локви кръв, над купчини кости и плът. Сега няма нищо. Само жълти цветя и трева, и камъни; една паметна плоча и едно знаме. Сълзи блестят в очите ми. Откъснах едно жълто цвете.

10 август. Сент Уан. Искам да се върна. Мисля за тебе, мамо! Мисля за теб и пиша на лунна светлина. Искам да съм с теб, мамо, да целувам лицето ти, да съм свита в ръцете ти и да говорим. Чувствам нужда от близък човек, от приятел, искам да говоря. Да говорим за миналото и бъдещето, за настоящето, за живота и смъртта, за безсмъртието и звездите, за любовта и нравствените норми, за човешките добродетели и пороци, за идеали, принципи, мечти...

За тебе мисля, мамо. Седя и пиша на прозореца, на лунна светлина. Пред мен са черните води на Сена. Далеч са блясъците на Париж. Къде си, мамо? Искам да си с мен и с мен очите ти гледат този бряг. Сърцето ти до моето да тръпне. Мисля за теб, мамо, тук, в Париж. Мисля, че те обичам. Теб, в целия свят. Това ли е носталгията – любовта към майката? И майката – това ли е родината? За какво живее човек? Какво обича? Чия прах целува и тръпне? За коя земя да умира? Кого да убива в нейно име? Пак хора ли? Заради буци пръст, превърнали се в пръст от хора. Земята се върти, прахът се разсейва, полита в простора и покълва в пръстта на друг народ.

За теб мисля, мамо. Нощта преваля. Пред мен е Сена, далеч са блясъците на Париж. Искам да се върна!

Габриела Цанева, МГ Русе,

сп. „Родна реч”, бр. 5/1982