сряда, 17 август 2016 г.

ОКТОПОДИ

Картини, картини, картини...
в ума, в очите,
по стените...
Стена...
Уродливи сенки протягат
ръце от платната,
дращят ретината,
влизат в зениците,
рушат рутината
на дните...
Пращат болните си послания
в уморените ни глави.
Пращят черепите,
скрили мозъците си...
на топло, на тъмно, на сигурно...
Главоноги създания станахме,
хукнали назад
по спиралата на битието.
Умираме в морето
на съзиданието.
Ето, постиламе го със телата си.
Сити...
Умората попи
в тинестия нанос.
Умората изтри
души, съзнания и цялост.
Нахалос
еволюцията ни създаде.
Защо ни даде
скелет и гръбнак,
щом пак
оставаме по същност
мекотели?
Защо ни даде разум във глава,
щом пак
не можем да надскочим
безформеното тяло и слузта...
Останахме пак същите – уста,
приспособена към околността...
Защо ни е интелигентност –
това го могат всички оцелели...
Успяваме.
Днес пак не правим разлика
между добро и зло –
така по-лесно постигаме целта си...
Дали??? Дали сме цели?
Безцелно пропиляваме живота си...
Безцелно падаме – надолу,
все по-надолу
и навътре,
все по-дълбоко спим.
Вървим
по кръгозора си –
все по-стеснен,
стесняваме го още –
стиснат във юмруци го държим.
И с простодушен поглед
душим простора, без души...
По-просто се живее, без глави.
Разпръснати са сетивата ни в телата,
изострени и хищни; оцеляваме.
По-лесно блещим
в опиянение очи,
разцъфва кожата ни от възторг,
размахваме изящни пипала
в прегръдката на октоподни структури.
Най-после всичко е на място,
октоподи сме –
клас главоноги,
най-сложно устроените мекотели –
силно развита нервна система,
перфектни сетивни органи –
очи и обоняние,
изключителен интелект
и способност за оцеляване...
...от камбрия до днес...

сряда, 4 май 2016 г.

МИГ

Светещите лапи на деня
дращят по очите ми, приспани.
Палят дробовете и свистят...
свилени коси, раздрани.
            Рани в клетките ми тлеят –
            ято разпиляно... излетя.
Ятото на мислите ми – бели...
Бях ли аз мечта...

Бях ли твоята мечта?
Бях ли полъх, светлина...
Бях ли – ласка на дъжда...
Бях ли – морска пяна...

            Тихо тракат мокрите стъкла –
            като миглите върху очите ми.
            Миг... отмина пролетта.

            Лятото стоварва се върху плещите ни.

сряда, 20 април 2016 г.

ВЯТЪР ПРЕЗ КЪР

Дните минават през мен –
като вятър
през кър...
Пуста пустиня пустее навън –
кърви кръгозора
навъсен.

Думите бягат през мен
и заглъхват –
като ек
във клисура.
Как ще стигна до теб?
Остана ли нещо,
което си струва
да пропътува
пътя –
от човек
до човек?

вторник, 12 април 2016 г.

ТИ

Ти ме гледаш през масата,
помежду ни - лекарствата.
Ти си там, срещу мен -
като стълб, като ден,
като есен -
пълен
с всичко, което ми трябва.
Ти си сам, срещу мен...
И те нямам.
Бягам
в очите ти. 
Стъпвам 
в тях - като върху палуба.
Ти потъваш 
в математиката:
последното останало убежище -
подредено и предсказуемо,
далеч от тържището 
на живота.
Слънцето се отразява
в стъклото на масата.
Затваряш очи, губя те -
в света на числата и техните отношения;
разтваряш се -
в ен-мерното пространство
на геометрични фигури и уравнения.
Слънцето те ослепява.
Не, отдавна си сляп за света.
Всичко важно е тук, между нас,
на масата.
И в съседната 
стая,
където животът изтича

която някога те омагьоса,
когато боса
е тичала в дъжда
и е пила вода
от олуците...
Улиците
са били реки,
а косите й 
са плющяли върху лицето ти -
като вълни върху канари.
Днес тя тича
по границата на битието си
и няма кой 
да крепи равновесието й:
само нейната воля
и нашата обич.

*** 

Тя обича,
но любяща не е.
Тя е пещ,
тя е скреж,
тя е ручей,
порой
и лавина...
Не се чудя,
че нея избра -
за моя майка
и твой 
жребий.
Някога, 
тя написа, 
че не иска покой...
И не пожела да умира.

събота, 12 март 2016 г.

БЯЛАТА ЛУНА

Нощта е вън, зад завесите –
обляна от бялата луна.
Сгушила си е в шепите
цялата земя.
Мракът бавно се разкъсва –
като мираж,
като черен сняг,
като саждите
по вътрешното
на клепача.
Чакам утрото –
страж
на тишината.