сряда, 4 май 2016 г.

МИГ

Светещите лапи на деня
дращят по очите ми, приспани.
Палят дробовете и свистят...
свилени коси, раздрани.
            Рани в клетките ми тлеят –
            ято разпиляно... излетя.
Ятото на мислите ми – бели...
Бях ли аз мечта...

Бях ли твоята мечта?
Бях ли полъх, светлина...
Бях ли – ласка на дъжда...
Бях ли – морска пяна...

            Тихо тракат мокрите стъкла –
            като миглите върху очите ми.
            Миг... отмина пролетта.

            Лятото стоварва се върху плещите ни.

сряда, 20 април 2016 г.

ВЯТЪР ПРЕЗ КЪР

Дните минават през мен –
като вятър
през кър...
Пуста пустиня пустее навън –
кърви кръгозора
навъсен.

Думите бягат през мен
и заглъхват –
като ек
във клисура.
Как ще стигна до теб?
Остана ли нещо,
което си струва
да пропътува
пътя –
от човек
до човек?

вторник, 12 април 2016 г.

ТИ

Ти ме гледаш през масата,
помежду ни - лекарствата.
Ти си там, срещу мен -
като стълб, като ден,
като есен -
пълен
с всичко, което ми трябва.
Ти си сам, срещу мен...
И те нямам.
Бягам
в очите ти. 
Стъпвам 
в тях - като върху палуба.
Ти потъваш 
в математиката:
последното останало убежище -
подредено и предсказуемо,
далеч от тържището 
на живота.
Слънцето се отразява
в стъклото на масата.
Затваряш очи, губя те -
в света на числата и техните отношения;
разтваряш се -
в ен-мерното пространство
на геометрични фигури и уравнения.
Слънцето те ослепява.
Не, отдавна си сляп за света.
Всичко важно е тук, между нас,
на масата.
И в съседната 
стая,
където животът изтича

която някога те омагьоса,
когато боса
е тичала в дъжда
и е пила вода
от олуците...
Улиците
са били реки,
а косите й 
са плющяли върху лицето ти -
като вълни върху канари.
Днес тя тича
по границата на битието си
и няма кой 
да крепи равновесието й:
само нейната воля
и нашата обич.

*** 

Тя обича,
но любяща не е.
Тя е пещ,
тя е скреж,
тя е ручей,
порой
и лавина...
Не се чудя,
че нея избра -
за моя майка
и твой 
жребий.
Някога, 
тя написа, 
че не иска покой...
И не пожела да умира.

събота, 12 март 2016 г.

БЯЛАТА ЛУНА

Нощта е вън, зад завесите –
обляна от бялата луна.
Сгушила си е в шепите
цялата земя.
Мракът бавно се разкъсва –
като мираж,
като черен сняг,
като саждите
по вътрешното
на клепача.
Чакам утрото –
страж
на тишината.

понеделник, 29 февруари 2016 г.

ВИСОКОСНИЯТ ДЕН

Тихо изтича високосният ден –
подаръкът на календара,
дарът на природата.

Тиха тъга тъче примки
по бузите –
миглите ми
заприличаха на бесилки.

неделя, 24 януари 2016 г.

НЕДЕЛЯ

Неделя...
Крепост,
пост и бягство;
капсула
със тишина,
шина за счупена
душа
и самоличност...
отдалеченост,
безвремие,
без личност...
Затворени очи –
без памет и лъчи...
Зареян остров,
остър връх,
от който светът се
вижда отдалече –
вече
чезнещ и чужд.

Неделя...
Крепост.
Вплетени сме,
двете –
очи и пръсти и ръце...
Целебни мигове,
сърце,
което чупи капаните на телата...
Слети сме.
И пак сме същите –
слепи.
Слепени.

Неделя.
Крепост.
Крепи
се още вън оня свят,
от който бягам.
Посягам
към лицето ти...
Кожата ни
се влива,
попива миговете
на битието. 
Животът се раздвои,
потече по различни пътеки;
тъче различни съдби.
Бих ги изтръгнала –
и двете...
Вплетени сме,
двете.

И всички дни са Неделя...

събота, 16 януари 2016 г.

СВЕТЪТ Е ЦИРК

Светът е цирк... но –
ние сме актьорите –
и клоуни, и зверове...
Дресьорите размахват
кожи и кожите се късат –
от наште гърбове...
И зрителите ръкопляскат –
плесници лепнат по лицата ни.
Пестници свиваме
и се оглеждаме –
огради и стени
притискат ни отвсякъде
и стискат
оголелите ни вратове.
Не са стени, огледала –
във тях се блъскаме –
и клоуни, и зрители,
и зверове –
развяваме
разкъсаните си тела –
от тях не стават знамена,
а само мачти
с дрипави платна.
И зрители и клоуни сме –
в цирка,
който сами
си построихме
с руините на нашите мечти.

четвъртък, 10 декември 2015 г.

ЯТО В НЕБЕТО

Ято в небето...
Ето – есен е, есен е...
Не. Само птичи криле...
Крил... блести върху вълните –
и те, като разпиляна
пяна се стопяват във брега...
Гарвани, вместо чайки грачат...
Чаткат с клюнове и чакат –
тихо морето да изхвърли скъпоценност...
Носталгия в нощта се впива.
Ваяния от звездопади
пъдят сивината в здрача на ума ми.
Мир търся в умореното си тяло.
Лодка сред безкрая...
Раят падна с трясък.
Съкровищата на духа са разпилени.
Пили се впиват в тишината,
тъкат отровни нишки.
Кипи Вселената – оплетена
надежда виси разкъсана...
Напред се взирам – търся брод, изход...
Ходя – върху прекършените ти ръце...
Цената на познанието, на живота –
тази тегоба ли тежи над теб, това ли искаш, мамо?
Можеш ли да пребродиш Вселената?
Тази, в която спят умовете ни?
Нищо... Гледам очите ти – умни са, бистри са –
само лъчи –
чисти слънца – гледаш ме, галиш ме, мамиш ме...
Шемет... Толкова далеч ли отиде,
та не си струва завръщането?
Ето, идва денят,
ятото отнесе
есента,
тази година отмина...
Надежда???