понеделник, 29 февруари 2016 г.

ВИСОКОСНИЯТ ДЕН

Тихо изтича високосният ден –
подаръкът на календара,
дарът на природата.

Тиха тъга тъче примки
по бузите –
миглите ми
заприличаха на бесилки.

неделя, 24 януари 2016 г.

НЕДЕЛЯ

Неделя...
Крепост,
пост и бягство;
капсула
със тишина,
шина за счупена
душа
и самоличност...
отдалеченост,
безвремие,
без личност...
Затворени очи –
без памет и лъчи...
Зареян остров,
остър връх,
от който светът се
вижда отдалече –
вече
чезнещ и чужд.

Неделя...
Крепост.
Вплетени сме,
двете –
очи и пръсти и ръце...
Целебни мигове,
сърце,
което чупи капаните на телата...
Слети сме.
И пак сме същите –
слепи.
Слепени.

Неделя.
Крепост.
Крепи
се още вън оня свят,
от който бягам.
Посягам
към лицето ти...
Кожата ни
се влива,
попива миговете
на битието. 
Животът се раздвои,
потече по различни пътеки;
тъче различни съдби.
Бих ги изтръгнала –
и двете...
Вплетени сме,
двете.

И всички дни са Неделя...

събота, 16 януари 2016 г.

СВЕТЪТ Е ЦИРК

Светът е цирк... но –
ние сме актьорите –
и клоуни, и зверове...
Дресьорите размахват
кожи и кожите се късат –
от наште гърбове...
И зрителите ръкопляскат –
плесници лепнат по лицата ни.
Пестници свиваме
и се оглеждаме –
огради и стени
притискат ни отвсякъде
и стискат
оголелите ни вратове.
Не са стени, огледала –
във тях се блъскаме –
и клоуни, и зрители,
и зверове –
развяваме
разкъсаните си тела –
от тях не стават знамена,
а само мачти
с дрипави платна.
И зрители и клоуни сме –
в цирка,
който сами
си построихме
с руините на нашите мечти.

четвъртък, 10 декември 2015 г.

ЯТО В НЕБЕТО

Ято в небето...
Ето – есен е, есен е...
Не. Само птичи криле...
Крил... блести върху вълните –
и те, като разпиляна
пяна се стопяват във брега...
Гарвани, вместо чайки грачат...
Чаткат с клюнове и чакат –
тихо морето да изхвърли скъпоценност...
Носталгия в нощта се впива.
Ваяния от звездопади
пъдят сивината в здрача на ума ми.
Мир търся в умореното си тяло.
Лодка сред безкрая...
Раят падна с трясък.
Съкровищата на духа са разпилени.
Пили се впиват в тишината,
тъкат отровни нишки.
Кипи Вселената – оплетена
надежда виси разкъсана...
Напред се взирам – търся брод, изход...
Ходя – върху прекършените ти ръце...
Цената на познанието, на живота –
тази тегоба ли тежи над теб, това ли искаш, мамо?
Можеш ли да пребродиш Вселената?
Тази, в която спят умовете ни?
Нищо... Гледам очите ти – умни са, бистри са –
само лъчи –
чисти слънца – гледаш ме, галиш ме, мамиш ме...
Шемет... Толкова далеч ли отиде,
та не си струва завръщането?
Ето, идва денят,
ятото отнесе
есента,
тази година отмина...
Надежда???

вторник, 8 декември 2015 г.

ОХЛЮВ

Гола съм,
хлъзгава –
охлюв –
оставям следа 
по пръстта.
Стискам пръсти
в юмрук –
усещам пространството -
като буца пръст,
като барабанен звън,
като тътен на лава –
кънти в плътта –
като второ сърце...
Пространството –
остарява...

събота, 5 декември 2015 г.

ЖЪЛТО И СТРАХ



Луната се е
впила в разперените
нокти на дърво.

***

А то – като смок
е усукало стъбло...
Все смуче сок от пръстта.

Паднали листа –
като лица се взират
в Луната. Жълто и страх.

четвъртък, 26 ноември 2015 г.

ПИРШЕСТВОТО НА ЦВЕТЯТА

Пиршеството на
цветята свърши – сънни
падат в листи и треви...

Сънни падат... и
уморени ще сплетем
венци от главите им.

Сънни падат... Пак
изгарят цветовете
есенните дни.

четвъртък, 8 октомври 2015 г.

ВИХЪРЪТ

Вихърът
вие навън,
хърка в листата,
дращи стъклата,
щорите
тракат.
Отиде си
последният
есенен
ден –
Земята бяга
към далечния полюс
на орбитата си –
Слънцето

се стопява...