вторник, 24 март 2015 г.

ЕЛА И МЕ ВЗЕМИ! - 2

Дните падат като есенни листа.
А е пролет, пролет, пролет.
Вятърът разнася аромата на трева
и дъждът блести – като напъпил ствол е.

Днес вали, вали, вали.
Цъфти плътта на голите дървета.
Няма слънце и звезди.
Днес Луната пак не свети.

Капки падат - като зелени стрели,
лятна буря наднича отвън, а е пролет.

Ела и ме вземи!
Изведи ме в дъжда...
Ако съм с теб – ще газим във водата голи.
Олуците ще бъдат водопади,
вадите край тротоарите – реки,
а локвите ще бъдат океани.

Ела и ме вземи, 
изведи ме навън!
Ако съм с теб – дъждът няма да е кален.
Ще бъде пролетен и есенен и летен...
Небето няма да ми трябва - 
очите ти ще бъдат моето небе.

Капки падат - като изживени дни.
Лятна буря фучи, а е пролет.

Ела и ме вземи, 
изведи ме далеч!
Ако съм с теб – животът няма да е кален.
Ще бъде пролетен и есенен и летен,
а зимата ще бъде цветна.
Ела, изведи ме, насън...
Ще гледаме капките 
с отблясъци от синьо,
вятърът ще свисти,
ще гони пясъците,
а облаците ще целуват морето.
Ела!
Върни ми дъжда,
мъглата,
върни ми солта на вълните...
Остави дланта си 
върху главата ми,
спаси ме -
от експлозията на мислите.
Ела!
Ще тичаме в дъжда,
в мъглата,
в солта на вълните...
ще тичаме под слънцето на дланите ти,
които ще впиват вените си в мен
и нежно ще ме давят...

Ела и ме вземи.
Сега се давя –

в кално и в копнежи...

понеделник, 12 януари 2015 г.

ДНЕС ТИШИНАТА Е СИВА, БЕЗ СМЯХ

Днес тишината е сива, без смях.
Като камък, като лед, като лава.
Днес тишината измива деня  –
зимно-каменна, зимноядна...
Днес крачим върху леда, сиво, без страх -
тъпчем замръзнали локви,
замръзнали клони бият очите ни,
Белеят в сумрака коли и листа,
настръхнали бели корони,
далеч от леса – дърветата стенат,
корите им светят, като звездно небе,
палят огньове - с отблясък от улични лампи.
Капчуците капят под стрехите,
висят над главите ни - дамоклеви мечове.
Главите си, сивите, под тях сме поднесли -
Главите, понесли поредните скечове,
с които живеем в ням унес унесени,
доволни и песенни,
доволни, обесени
от чувство за хумор,
с което вибрираме
по-тъжно, по-есеннозимно,
по-хлъзгаво, жалко, заминало...
Умираме... бавно и сиво,
замръзваме,
завързали
лица и усмивки,
щастливи умираме –
щастливци, без време
и някъде тръпнем –
от омерзение
и някъде
дреме
горчилка,
мътилка...
Вървим през града, замръзнал и есенен,
Прегазваме локви, покрити със скреж,
Краката се плъзгат в леда и залепват...
Не падаме. Няма летеж.
Тишината е сива, без блян, без кипеж.
И влачим крака към живот-изкупление.
Умираме – песенни, весели, с хумор –
защото ни казват, че сме обречени;
с усмивка ни казват, че сме ненужни...
С усмивка и с патос,
и с оптимизъм, с цинизъм...
почти добродушно –
за овчедушни...
И вярваме, вярваме –
как лесно се вярва на смях –
че сме чужди,
безлични...
безделници,
некадърници,
непотребници.
боклуци,
търбуси,
пълни с отпадъци,
поколение без мечти,
тълпа без надежди,
без блясъци.
Щастливи, ухилени, с празни очи,
с пълни гърла над участта си се смеем.
И мечът Дамоклев не пада над нас;
не отсича главите ни.
Отдавна ги няма главите.
Днес тишината е сива,
студът я попива.
Днес минувачите
крачат
под клепачите
на дърветата,
под перчемите
на стрехите,
настръхнали
влачим плътта си;
краката ни мачкат леда...
капчуците падат
върху телата ни.
безболезнено,
безполезно –
главите отдавна ги няма  –
да ни обезглавят.
Днес тишината е сива,
студът я попива.
Днес мравуняци
път си намират

сред замръзнал асфалт...

неделя, 11 януари 2015 г.

ЕЛА И МЕ ВЗЕМИ

Ела и ме вземи...
Днес грее слънце.
Обесена съм –
в слънчеви лъчи.
Ела и ме вземи!
Въжето все души,
дори когато е от слънце.
Днес няма нищо
в нашите души...
Ела и ме вземи –
днес имам само теб,
отдавна се изгубих,
но някак, днес,
увиснала на слънчеви лъчи,
разбрах, че ми е тясно.
Ела и ме вземи,
днес нямам тяло –
на слънце станах,
на слънчев вятър...
Днес тичам към безкрая –
в душата ми е ясно...
Ела и ме вземи –
страхувам се от празните пространства.
Ела и ме вземи -
страхувам се от свободата...

понеделник, 29 декември 2014 г.

КЛЕПАЧИТЕ МИ ПЪРХАТ

На Диана

Тъгата лепне по клепачите,
клепалата се блъскат някъде –
като крила на мъртва птица.
Кънти тъгата – под дърветата.
Листата падат по пътеките,
постилат в жълто синевата.
А слънцето гори през клоните...

Не, не през клоните...

Клепачите ми пърхат
и през миглите
лъчите влизат
във очите ми –
насечени,
отсечени лъчи.

Клепачите ти пърхат
и през миглите,
като през счупени криле,
пак гледаш синевата,
пожълтялата,
от падащи листа.

Тъгата лепне по клепачите,
клепалата се блъскат някъде -
като крила на стар прозорец.
Кънти тъгата – под гредите.
Рухна къщата. И прах
покрива руините.

петък, 17 октомври 2014 г.

четвъртък, 28 август 2014 г.

НЕ ИСКАМ

Не искам облаци и синева,
и пътища, и безпределно...
Не искам висината – да летя...
Не искам пропастта – да я прегръщам.
Не искам все да чакам Утрото,
не искам – и без Утре мога.

Не искам Слънце и Луна –
звездите са съвсем
достатъчни, когато мога да чета
в очите ти 
светлинни блясъци...

Днес искам само тишина -
от шумните безсмислици,
безпътици...
Без блян, обляна синева...
Без блян и сини облаци...

Облени в облачни води,
затлачени, реките плачат...
Реките - земните очи -
палачи...

Освобождение 
от думи и мечти,
от мисли и копнежи,
от тежко битие,
от болки,
страхове,
от отчаяние
и от победи...

Днес чакам
само онова, 
което ще се случи –
без искане,
без мисъл да се случи...

И тялото ми най-после ще олекне
от цялата вкопана в клетките Вселена,
тежаща с плътността на изродено вещество.
И тялото ми най-после ще празнува,
освободено от всичките умиращи Вселени –
бледни, блудни, 
разпилени – във всяка клетка – по една, 
умираща във черен колапс...

А някъде – квазизвезда – начало, пак, отново...