СТУД

Студът превърна

ръцете ми в камъни,

в ръцете ти ги вплитам –

като корен в пясък...

Студът превърна

пръстите ми в плесен,

протягам ги към теб и

като паяжини лепнат.

Студът превърна

очите ми във преспи,

затрупани с листа –

на топки сплеснати...

Студът превърна

дните ни във клетки.

Студът - окова

покълна в мен...

ИЗРЕЗКИ ОТ СПОМЕНИ

складирам изрезки

от спомени – черно-бели

проблясъци:

въртележка

с дървени коне,

лепнат устните

от хрупане на

захарно петле,

прах в сандалите

и кръв по коленете –

паднаха преградите

и литнахме далече...

ЗАХАРНИ КЪЩИЧКИ

Струпани камъни

до трупа на дърво.

Кой събра в шепа

дните ми?

Кой стъпи

в стъпките ми?

И вместо

в захарната къщичка

на мечтите си,

зарових пръсти

в краха

на живота си...

Във фабриката

за сладкиши

мирише

на ванилия и мед,

шуми листопад

от шоколадови пръчици –

захарни къщички

и сладолед...

***

върху тревата -

прах от венчелистчета –

очакване

СТЪПКИ ПО ПЛАМЪЦИ

Топлината пълзи по въздуха,

попива в кожата, враства се

в костите - течението на кръвта

я отмива, все по-навътре

я всмуква - до всяка гладна клетка,

до всяка глътка вакуола,

до всяка локва цитоплазма...

Топлината пълзи, не спира

от задъхването на почвата –

все по-дълбоко потъва влагата,

все по-дълбоко се влива

във вените на дърветата...

Изтича кръвта на съществата,

които дъвчат светлина

и повръщат храната ни...

Топлината пълзи, впива

зъби във залеза, боса си,

отънялата кожа на ходилата ти

пие огъня на луната и сънуваш,

че стъпваш по пламъци...

Топлината пълзи, няма си –

пот и сълзи текат от лицето ти...

облаци...

ДВОЙНИЦИ

образ в образа -

огледало в огледало;

бягаща перспектива,

подкосено стъпало,

раздвоено съзнание,

изострено осезание:

роклята ти лежи

захвърлена върху стола –

водопад

от червена свила

и мека отрова...

Котаракът забива

острието на ноктите си

в тъмните гънки –

докосва с устни

плътта ти – 

ти си красива –

бакърена кожа

и бели зъби...

НАДЕЖДА

Заравям пръсти в косите ти,
като в козината на куче –
обичам те,
потъвам в очите ти,
чакам те –
да се завърнеш,
да ме прегърнеш,
да спориш,
да вриш –
думите ти
да смъкнат кожата ми –
до мускул,
до кост,
да цвърчи душата ми –
да кипи
до голо,
да боли,
да съм будна –
от думите ти…
няма ги,
няма си…
И пак –
заравям пръсти в косите ти,
обичам те,
потъвам в погледа ти –
като в очите
на куче –
обичаш ме,
галиш ме,
душиш ме,
вплиташ пръсти
в ръцете ми,
давиш се –
в очите ми,
които те
чакат –
да се завърнеш…
Тук си,
мокра,
удавена,
задавена,
до голо отворена
рана,
раздрана,
разпъната,
просната,
съхнеща,
тръпнеща,
блудна,
будна,
душаща,
дишаща,
жадна,
пожар…
Пожар си –
обичам те –
няма,
скована,
заключена –
ти си стихия –
по-жива
и истинска
от скотска
тълпа.

ЗАЛЕЗЪТ РАЗПЛИТА КОСИТЕ МИ

залезът разплита косите ми,

потичат по мен – водопади,

нощта ме разтваря в очите ти –

идол съм, с дъха си ме галиш...

свещи разтапят телата ни,

светулки догарят, като цигари,

гола улавям вятъра –

къде те отвя в съня ми...

РАВНОВЕСИЕ

равновесие –

паяк тъче мрежата

си; ти си в нея

***

бъдещето е

пресечната точка на

миналото и

настоящето –

сънищата са

убежища за срещи

на разминалите се

мигове

ПЕПЕЛ ОТ РОЗИ

пепел от рози –

кожата ти има цвета

и аромата на мъртви цветя,

сладостта на зрели праскови

и гладкостта на вода;

пепел от рози –

пръстите ми

миришат на изгоряло,

кожата стърже,

ще скъсам нишката

на паяжината,

с която ме държиш...

пепел от рози –

вятърът измете

огнището –

опустошение?

освобождение...

НИРВАНА

през прозореца –

сребърни струни –

дъжд, или пълна луна?

вън звъни хор

от щурци;

стаята лепне от тишина...

нирвана

за сетивата:

тетивата на слуха

хлипа изхлузена,

виси,

обесила лъка,

до утре...

копието на окото

спи забодено

някъде високо,

до утре...

паяжината на обонянието,

напудрена със цветен прах,

киха

върху езика,

който ближе влагата на нощта,

до утре...

кожата пие тъма –

увила тялото като скафандър

души го, изолира го, суши го

с прегръдката на смок...

до утре...

нирвана

лотос съм

от всяка чакра

излизат пипала,

вкореняват ме

във въздуха,

държат ме –

до утре...

писък на чапла –

слънцето,

като въглен,

се търкулна в реката –

съска животът –

утре е

КУТИЯ ЗА СПОМЕНИ

шосе,

нажежено и жадно –

като пустиня;

мараня,

като паяжина

дими;

някъде в края му

спи

старата къща –

скърцащо

стълбище,

прах

и буркани

със сладко

от бели смокини –

кутия за спомени

ВЪЗДУХЪТ Е ЗЛАТЕН

въздухът е златен,
нажежен до жълто,
стопилка от слънчеви лъчи,
тежи
над листата,
над житата,
над водата -
плясък
на отблясъци
върху
вълни...
вадата 
се плиска,
шумоли,
провира 
се 
между корени
и корони,
под 
камъни
и
канари,
спи
в кладенци
и 
пещери,
в цилиндрите
на канализацията,
в цивилизацията
и
там,
където
сърцето
на земята тупти...
въздухът е златен,
напоен със жълто -
пеперуди
и пчели,
меден прах,
роса
от листни въшки,
шуми
вятъра,
пясъка
съска,
жужи
свредлото
на стършели
и
оси,
хорът на мравките
кънти под кората
на гнили пънове,
солото на щурците
реже свода на тревите,
руши тишината
между ушите,
ариите на врабците
посипват
покривката
с прах -
пак 
чакам
разтапянето
на слънцето в хоризонта на запад
и трепкането на светулките,
сред които се губи изгрева на Венера
кръговрат
въздухът е златен

МИГОВЕ - ПОРОЙ...

времето
се изсипва над главата ми –
като порой,
безброй
мигове,
като изтръгнати песъчинки
браздят очите ми,
косите ми
се влачат,
като треви
затлачени
в сухи
трупове на дървета,
кухи
тръби и остриета
от наранени
пръст и
пръсти
на удавени псета…
животът,
като мътен вихър,
преминава над главата ми –
бодли
на кактуси
и таралежи,
вода –
жадна
за знойната
уста на земята –
напукана, гладна,
гола и безпощадна
кърмилница,
закрилница
и пристан…
искан
покой
прах полепва по листата
и паветата
лицата
ми,
разискрени
и
буйноцъфнали
ловят
топлината
на луната
и чакат
утрото

ПОГЛЕДЪТ ТИ

погледът ти ме прогаря,

дълбае дупки в гърба ми –

буря и пепел в съня ни...

размахвам крила – кръв

по стените

ближа червено мастило –

не ме нарани,

превърна ме

в птица

момичето,

с очите

като въглен –

не

се

научи

да обича –

и днес

все

в облаците

тича,

облечено

със

семена

от тръни,

обсебено

от лист,

молив

и книга

РЕКАТА НА ВРЕМЕТО

реката влачи

товара си от история –

скъсани знамена,

изгорели степи,

подут кон,

опърлени небеса

и слепи поети...

няма път назад –

полетът със

надсветлинна скорост

е отложен;

оплождам

полетата на

очите ти

и чакам –

няма си;

няма пролука

нагоре,

енергията

на полето

е недостатъчна

за тунелен

преход;

остава само

молитвата

на

праведника –

неверник съм

не

моля...

дълбоко газя

в реката на времето...

бремето на историята

тъче нови нишки

в килима ни –

вятър и прах

безух

великан

брани

бранната

бразда

на границата

през счупено

огледало

се промъквам

отвъд –

пак

няма

брод;

бод

след

бод

бродирам

пътеката,

по която

ще стигна

хоризонта на събитията

РЪЖДА

ръжда –

настръхнала

по мрежата

на оградата;

ръжда –

на ивици

се стича

по стената й;

ръжда –

като утайка

от кафе

по дъното

на кутията

за инструменти...

ръжда –

държа

гвоздея,

с който ще

пробия

кожата

на самотата си –

и ми е все едно,

дали ще хвана

тетанус