НЕБЕТО Е ЗЕЛЕНО

Сънувам, че летя.

Високо и злачно.

Сенките на звездите

тичат край мен –

докосват ме

като дъжд,

като мъгла,

тишина.

Може би не сънувам. Летя.

Докосват ме

облаци

и птици.

Небето е под мен.

Греша,

това са твоите

зеници.

Времето ме

задави, хълцам,

преглъщам миговете

на годините.

Падам.

Ударът в тревата

пак боли – зелено.

Небето е зелено.

Не сънувам. Не летя.

Това са твоите очи –

в зелено плачат.

СЕМЕ БЕЗ КРИЛЕ

Денят днес схлупи хоризонта си.

Не ме вълнува, че облаците падат

и тъпча капките им по паважа.

Без празник – дъжд вали...

Роса пълзи във въздуха, 
блъска се в стените...

Ръбовете на тревите 

са стоманени -

превърнати във остриета,

забиват се в краката ни,

раздират ни лицата.

Капе...

Без празник... мислите ми отесняха –

издува ги главата ми – като търбух,

и копчетата им се разхвърчаха.

Издува се главата ми – ще полети,

като балон със хелий...

Ще стихнат мислите ми,

глухо,

ще ги погълне тишината.

Стихът е кух. Главата ми-балон

се люшка - високо в стратосферата.

Защото пак избягах... там, отвън,

където хоризонтът е Вселената.

* * * 

Останах само семе – без обвивка.

Вятърът не ще ме носи над

нивята.

Птиците не ще закусват с мен...

И нищичко не ще поникне –

от семе, без криле.